— Види се — отговорих аз. — Знаеш ли на какво ми приличат? На деца, дето в тъмното бързат да се присламчат към някого, за да не изпитват страх. Ето ги, присламчиха се.
— Без да питат — натърти ханът — Не правят пакост, не крадат, но са тук. А също са и много. Така не може.
— Това, че не ги пъдиш, те са изтълкували като твое съгласие.
— А! — удиви се ханът. — Съгласията стават другояче. По реда си.
— Разсипани са и немощни — казах — Ако речеш, ще ги прогониш с две дружини войска.
При тези мои думи ханът, кой знае защо ми обърна гръб.
— Не дава ми сърце … — изговори той след малко, все гърбом. — Помня какво беше, когато отвсякъде ни викаха: махнете се!… И после, кого бих изгонил от тази равнина? Стопаните й, тъй ли? Нека си плетат рогозки и кошове докато ги пропъди зимата.
Спомняйки си оня наш разговор, избива ме смях — смешно късоглед е човек не само за далечното, но и за близкото бъдеще. И Аспарух, и аз тогава никак не допускахме, че за българите словенството много скоро щеше да се превърне от плахи, неканени гости в съдба.
15.
Ако се обърна назад към онова време, струва ми се, че виждам най-вече водни — заледени или огизнали, или спечени и напукани от засухата — пространства; не малко години прекарахме във великия разлив на Истъра преди морето. Струва ми се, че виждам зимната ни нерадост: дебел лед, дебел сняг, прошарен от сивожълти тръстики, а над белотата — ниско, оловно небе., Виждам пролетното пълноводие — цял един свят, където се завръщаха птичите ята, киснеха еднодръвки, пушеха коминчета на мокри землянки, стърчаха наколни къщици, подобни на щъркели или чапли. Виждам лятната паша — колете ни почти се скриваха в младата трева, а склонът на рова ни също вече тревясваше след като бе слегнал под дъждовете Виждам крайречните есени, коравата, сякаш камък, засъхнала тиня; там всичко посято биваше осъдено да не даде плод.
Виждам не само онгъла — окоп и насип, дървени кули, рой кожени шатри, — но и поселищата на словените върху уж нашата земя. А в спомена ми винаги е пълно с народ — не единствено българския; всред българите имаше вече не по-малко словени.
Чудното е, че от сами началото на своето съжителство словени и българи се разминаваха без да се сблъскват. Вероятно понеже двата народа бяха с различен поминък, различни обичаи и навици. Затуй пък — хората са си хора! — те твърде бързо взеха да се смесват по прастарите закони на кръвта. Освен дето усилено разменяха каквото дал бог, зачестиха и сватбите между тях.
Спомням си например един ден от късна пролет. Бяхме узнали, че предната нощ водите придошли, завлекли хижи и деца; привични бяха там за нас наводненията. Джапахме ние (ханът, Паган и Пагановите момчета) по клисавия бряг, като помагахме някому словенина да изтегли в тинята лодката си или да закачи с кука на дълъг прът потънал пълен кош, плувнала рогозка. Уви, понякога труп на дете. Въпреки празничното небе над нас, въпреки палавия вятър, който пилееше облаци от трепетликов цвят, равнината бе тъжна; натъжила я беше несретата на хората, едва издържали гладна зима, за да бъдат застигнати от пролетния потоп.
Газехме ние по тинестия бряг, върху нас нямаше сухо място.
— Поврага! — процеди ханът ядно. — Можеше да ни отмине поне тази напаст! Тъкмо се улови народът за копривата, тъкмо доживяха до слънце трескавите и ето ти нова беда!
— Гдето е тънко, там се къса — заключих аз с една стара мъдрост, когато спря погледа ми нещо не мъдро, може би, но съвсем пък старо — влюбени.
Както вече казвах, и при преселението ни, и в нашето селище любовта бе нещо открито; варварите нямат любовни тайни. Онова, което ме накара да се вторача в споменатите двама, бе облеклото им — на българка и на словенин. През първата пролет след словенския наплив към онгъла подобни гледки бяха още рядкост.
Българското момиче, явно изпратено да пази конете, се опираше о хълбока на доста мършава кобила, а момъкът-словенин стоеше пред него и май че му говореше весели работи, понеже то се заливаше от смях. Подир гнетящата мъка от потопа и удавниците видът на тяхното безметежно, младо щастие ме разведри. Но ханът свъси вежди.
— Момиче, чия дъщеря си? — подвикна той към влюбените.
— Кормисошова съм, на подковача, ювиги — звънко отвърна момичето, като забрави да се поклони.
И пак цяло се захласна в хубавеца словенин. (Тогава още не го познавах, а той беше младият жрец Безмер от прибягалите при нас словени.)
— Паган, намини довечера към подковача! — разпореди Аспарух на своя боритаркан. — Кажи му да дръпне юздите на щерка си.