— Това е моя работа и не вие ще ме спрете! — надменно отвърна българският господар.
— Че ние и не мислим да те спираме! — възкликна, чак сега обиден, словенският жрец. — Само… нека дойдем с тебе.
В заревото на умиращия ден лицата на нашите събеседници засияха въодушевено, доверчиво и предано.
— Ето какво — поде след малко ханът, — аз, Аспарух, си давам сметка, че по своя воля ставам враг на най-великата днес империя. Силите й са далече над моите, но аз се надържам на арабската заплаха над Константиновия град.
Прав ли съм?
— Надържай се и на нашата омраза към всичко ромейско! — дръзко го увери Безмер. — Из Мизия ромеите, са като на вража земя. Боища и засади …
— Ще полагате засади и на моята дружина — каза Аспарух. — Ще направите отвъд Истъра всичко, за да ме няма там. Познаваме се …
— Не ни познаваш! — разпалено отрече Безмер. Многото муски върху голата му гръд дръннаха при това движение, златните му коси бяха пропръхнали и лъщяха като нимба в пожара на залеза.
— Искахме да ти кажем, пък не се догаждахме как: ако с дружината ти преминем и ние, нашите отвъд не ще ви пакостят.
— Че това … — замислено отговори ханът, — какво с това? Защо ви е да се връщате отгдето сте избягали?
— Трябва да се върнем бездруго! — изведнъж потъмня светлото лице на словенина. — Там ни е мястото и всичко, което имаме;.
Без да усетим, и ние, и словените продължихме да говорим за предстоящия поход като за нещо твърдо решено.
16.
От стръмната височина гледах как един по един излизат из Истъра нашите бойци — стотина отбор мъже. Повечето бяха преплували върху конете си, а сега се отръскваха от водата като мокро куче. Пръски хвърчеха наоколо, дружината се смееше из все гърло — отколе не помнех така развеселени българи.
Малко след тях видях да порят водата десетки яки ръце — леко преплаваха Истъра нашите словени.
— Уж говорихме да ни съпроводят ония осем души — отбеляза ханът слисан, — пък идат с нас десет пъти повече.
Един подир друг напуснаха течението и те, прекрасни като езически богове в голотата си, в своята спокойна сила. Българските коне бяха пренесли дрехите им. Словените, без да бързат, се заобличаха.
Бе горещо ранно лято. Безчет птици, пеперуди — всякаква весела твар шареше поднебието на Мизия. Безчет цветя, втъкани в ливадите й, правеха от тях сватбена постилка. Застанал на високото, хан Аспарух извика, както не бях го чувал:
— Еееееееееех!
И разпери мъжки ръце, сякаш щеше да прегърне хубостта, която беше му се присънвала през непрогледната зима в онгъла ни.
В това време българските конници бяха възлезли стръмнината и един след друг откриваха гледката, накарала вожда им да извика от възторг. Те замираха като омаяни, върху лицата им застиваше изумление. А след малко — съвсем естествено — тези лица се изостриха във войнствена алчност, в стремежа да придобиеш тъй желаното.
Дружината, начело с хана, се понесе плавно. Подире й ситнеха пъргаво нашите словени, те си нямаха равни по бързоходство. Аспарух бе доживял отдавна замисленото свое тържество — заедно с отбор български мъже да нагази Мизия …
Възможно е, щото граничната стража (недостатъчна на брой, за да ни отбие), да беше предупредила когото трябва от вътрешността за нашия бодър налет. Тъй или иначе, препускайки през теменужната привечер на втория ден в Мизия, забелязахме как из пътя от един насрещен хълм се свличаше ромейска войска. Тя подбутваше пред себе си петдесетина словени, чиито боси ходила вдигаха ръждива пушилка. Ромеите пък навярно наброяваха двеста, все пешаци в бронзови нагръдници. По това, че вражите бойци бяха надянали шлемове, разбрах: от някое време те са ни наблюдавали, а сега вече излизаха на бой.
През онази вечер (се уверих, че търпеливите учения на българите от най-младата им възраст били плодоносни — българите приеха боя, изнесоха го и приключиха с победа по същия спокоен и сигурен ред, който заучаваха на гумното.
С кратки викове израз не на уплаха или изненада, а на боеготовност — нашите конници се сгъстиха. Вождът им мигом обхвана с поглед околността, в миг оцени нейните слаби и силни места. Сетне ни нареди да се изтеглим малко назад — до края на обрамченото с гора неголямо поле. Това той предприе, за да остави на конницата си къде да се разгърне и набере бързина. Ромеите обаче изтълкуваха движението ни като уплашен смут, защото чухме зад гърба си злоради подигравки.
Щом се озовахме до сами гората, българите рязко се обърнаха срещу врага. Никакво чакане! Ханът откачи от седлото всичко, което се полага — нагръдник от корава кожа, дето мигом прикрепи върху плещите си; щит, който на дяна на лява ръка; лък, който придържаше с нея, докато с дясната проверяваше дали мечът излиза леко из ножницата си. Бойците му повториха като един човек същите тези бързи действия, а Аспарух им даде знак да се нанижат далече вляво и вдясно от него.