Нека кажа, че и ромейските пешаци не бяха военно неуки. Тяхната бронзова кохорта ловко образува четириъгълник, чиято външна страна бе плътно прикрита от изправените им щитове. Пешаците клекнаха зад тях, между щит и щит щръкнаха дълги копия,. Стрелците с лък — втората редица бойци — останаха прави, готови да мятат стрели на четири страни. И за да бъде по-мъчно за достигане това подвижно укрепление, пред метателната му стена архонтът изтика злочестите словени, въоръжени с по една брадва.
— Ха! — некресливо подкани бойците си Аспарух. Дружината се втурна като вода от изтърван яз. Онова, което отличаваше българските конници, бе някаква умна лудост. Те и умееха в избран миг да пуснат на воля бесовете си, та ставаха безогледно дръзки, неотвратимо бързи, но и владееха всяко свое движение.
Ромейското живо укрепление никак не бе стъписано дружината ни, която летеше към него в пълна скорост, сякаш напреде й нямаше съвсем нищо. Невероятно е, но — като се засилиха яко — десетмина поне български конника успяха да прескочат двата реда ромеи. Проникнали в четириъгълника, който се поколеба, те така се развъртяха на всички страни, че посичайки архонта, скрит зад войниците си, внесоха смут всред тях. Стройното построение се огъна преди позорно да се разпадне на двеста ужасени мъже, загубили началника си и своята вяра в победата. Започна обикновено клане.
През цялото това уж кратко, но богато на поврати време бях се старал да бъда винаги до хана, за да го пазя. Българите удивително ловко и сръчно въртяха ножове от седло. Ромеите пък хитро отстъпиха и ни обсипаха с рой копия. Онези от тях, които бяха останали да ни задържат, прерязваха жилите на конете ни или се опитваха да забият меч в коремите им. Боят ставаше все по-объркан и гъст, когато ханът извика:
— Вижте там горе!
Там горе именно бяха се изтеглили вражите копиеносци, за да ни обстрелват от безопасна далечина. Сега всред тях настъпи нещо неразбрано — те побягнаха право към боището, сякаш ги гонеше нечиста сила. А ето и коя бе силата: неволницитесловени, подкарани силом да мрат, неочаквано изхвърчаха из гъсталака в гръб на ромейските бойци. Още при гората те бяха съсекли с грубите си брадви не едного, но продължаваха да преследват останалите, като ги притискаха към прашната суматоха в ниското. Тоест, подлагаха ги под мечовете ни..
Ромейските пешаци се озоваха между два огъня. Да довършим ония, които не смогнаха овреме да се спасят чрез бягство, бе лесна работа. Част от конницата ни начело с хана се впусна след бегълците, но при гората спря — падаше вечер, неудодно беше за бой в гората.
Както казах, стремях се да бъда зад хана. Виждах как той догонваше някой ромей и го съсичаше с един мах. Пропусна само едного — голобрадо момче с тънки крайници.. Ще рече, на мене се падаше да извърша пропуснатото от господаря ми.
Не зная защо, но този по чудо още жив усамотен враг внезапно ми напомни моето някогашно аз. Ръката ми (не ще кажа неволно, защото бе нарочно) премина педя над главата на иначе сигурната моя жертва. С крайчеца на окото си мярнах как ханът за кратко се извърна към мене, докато младият ромей с последна силица се докопа до храстите и се бухна там, та стана невидим.
Когато ханът със своите чиготи се върна при дружината, нашите вече копаеха своите убити — бяхме загубили над десет. Техните коне неспокойно пръхтяха около пресните камари пръст — не можеха да се отделят от общия гроб на господарите си. Отведохме ги силом — беше покъртително.
Повечето от нас разстъпкваха изтръпналите си нозе. Това правех и аз, когато усетих, че ханът внимателно се взира в мене.
— Какво има, ювиги? — смутих се.
— Мислех си как ли се чувствуваш ти, Велизарие? — отвърна Аспарух. — Навярно е мъчително да влезеш в бой със своите.
— Не ме огорчавай с недоверието си, ювиги! — помолих го. — Както всеки мъж с доблест, аз служа на оногова, който ме храни.
— Това е куча, а не човешка доблест! — рязко каза ханът. — Човекът бива верен на нещо извън и над своята полза.
— Това нещо за мене е хан Аспарух — заявих искрено.
— Да речем … — двусмислено проточи ханът. — А все пак ти не посече младия ромей, когото пропуснах. Защо?
Аспарух, ме гледаше изпитателно.
— Той… много ми напомни юношата, какъвто бях преди години — казах тихо. — Не даде ми сърцето да убия сянката на своята младост. Нима си забравил онзи Велизарий, дето плачеше край потока за дома си?