Захлупен по очи, по едно време усетих лекичък допир, който ме стресна и навдигна. О!
Беше ме побутнал с ботуша си млад българин, навярно мой връстник. Отдолу, откъдето го разглеждах, той ми заприлича на митичен герой — цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав. Бях расъл всред мъже, изнежени от работа с ума и с езика, затуй младият българин ми се счини невероятен в прилепналите о стройното му тяло кожени дрехи, с откритата си глава и свободно развята тъмна коса.
Понеже го съзерцавах, без да помръдна или проговоря той клекна, та изравни лицето си с моето. Тогава забелязах , че то било хубаво: малко коси черни очи, прав нос, едва смугла кожа, подчертани устни, брадичка, която издаваше своенравие.
Младежът ми се усмихна, сякаш се знаехме от деца, по ложи ръка върху рамото ми.
— Ти си ни новият заложник, нали? — попита свойски. Кимнах. Очите ми още бяха подути, бузите — мокри.
Българинът покровителствено ги отри с ръкава си.
— Не ти прилича да ревеш! — засрами ме той. Мъж си.
— А ти? — понечих да се осведомя кой е, но младежът ме изпревари:
— Аз съм четвъртият син на великия хан! — обяви той с откровена гордост. — Аспарух ми е името.
— Не те видях на ханската гощавка.
— Не ми е там мястото. Покрай всесветлия ще видиш само големите ми братя, учат се на власт.
Такава е младостта — за миг успях да забравя уж убийствената раздяла, уж безизходицата си. Страшно ми се понрави този мой връстник, така различен от мене, с неугасваща усмивка върху гладкото смугло лице.
— Иначе какво правиш? — исках да продължи разговорът ни. — Навярно учиш и ти?
— Така е. Уча се за воин.
— За мене учението свърши… — рекох печално. — Няма го дякон Партений, няма ги книгите ми.
— Вярно, по нас книги няма. Ние изучаваме света ей така!
Той изви глава в полукръг, а погледът му, пробягвайки по речния бряг с високите тръстики, по зелените хълмове, по брезовата гора, отрази цялата човешка любов към битието.
— Затуй го и проумяваме както трябва — надменно заключи българинът.
— За нас по-важен е истинският живот — рекох да покажа познанията си и аз.
— Ъ? — озадачи се ханският син.
— Вечният живот, тоест.
— А, това ли било! — сети се той. — Че кому ще избяга вечният живот?
И българинът безпричинно се разсмя — така от сърце бяха се смели вчера баща му и братята му.
Май че бях се сторил необясним в своята вяла тъга на този природен млад мъж, защото той удивено се взря в мене.
— Още ли тъгуваш? — попита ме. — Право, ти никак не знаеш на какво чудесно място си попаднал.
Българинът се изправи и ми заповяда: — Ела!
Отдалечихме се от речния бряг, вървейки все в подножието на ниските гористи хълмове. Там, из равното поле, от разстояние видях човешка навалица. Тя бе наобиколила огромен кръг от утъпкана пръст — като гумно.
Когато доближихме, разбрах: на това кръгло поле българите се учеха за воини.
По-старите, вече изучените, не седяха като зрители, а стърчаха прави, уловили за юзда конете си. Само млади хора. И мъже, и жени. Последното ме втрещи, понеже тия жени също бяха облечени в тесни кожени дрехи, та слабо се отличаваха от младежите.
Господи, какви моми! Окото ми от малък бе привикнало с нашите константинополски хубавици — заоблени и белолики, мекоръки — затуй не бях наясно дали българките ми се харесаха, или ме отблъснаха със своята някак неженска красота.
Неохотно откъснах очи от тях, озърнах се за ханския син. Той бе поел юздите на прекрасен чер жребец из ръцете на друг младеж и взе да гали синкавата кожа на животното. Бях отново поразен: българинът се държеше със жребеца не тъй, както бихме сторили ние, милуваше го и му говореше сякаш на обично дете. Накрая положи главата му върху своето рамо и двамата замряха за дълги мигове в някакво топло единение. Синът на хана бе забравил за мене.
Сетне той отведе коня си при момчетата и момичетата, които образуваха върволица — всеки чакаше реда си.
У ромеите понякога се говори за опасното майсторство на българите в ездата, за ненадминатата българска конница. Прочее, през онзи отдавнашен ден сам се уверих колко усилно постигал българинът това майсторство.
Яздачът, който дотук бе показвал своите умения, излезе из кръга, скочи и веднага почна да подсушава потния си кон. На негово място встъпи набит младеж с добро лице. Но щом се метна на седлото, той в миг се промени — цял изрази стръв и ярост. Ето как българите взимаха страха на врага си — и на мене ми стана страшно.
Набитият конник отначало поведе добичето ходом, при което се видя, че удържа с мъка не само него, но и себе си — усещах тяхното нетърпимо напрежение. Извършвайки пълен кръг, боецът улови изкъсо юздата и с вик принуди коня си да препусне бегом. То беше не просто вихрен бяг, а някакво диво вдъхновение, стихия на мъжката волност. Българите извън гумното се смееха гласно, тъй изказваха те своето одобрение. А онзи, и слят с коня, и така лек, че сякаш ще литне, все вършеше по нещо при пълен бяг: той сне лъка от рамо, втъкна му стрела, натегна го докрай и улучи тесен прицел — кол, забит на ръба на гумното. Българите ахнаха.