— Не съм! — отрече ханът.
И дойде съвсем близо до мене.
— Връщам ти свободата, Велизарие! … — обяви Аспарух глухо. — От тук нататък аз ще бъда враг на ромеите, а ти си ромей. Не искам да мъча съвестта ти, вярата ти във вашия бог …
— Пъдиш ли ме, ювиги? — попитах с трепет.
Понеже при неговите думи (всъщност моето освобождаване от дадената клетва) почувствувах непристорен ужас — че аз вече бях се оварварил, що имах да диря всред сановници, евнуси и изтънчени книжници? Обичах децата си — деца и на Ие. Как ще живея без тях?
— Тангра ми е свидетел, че бих те задържал до края на своите дни — тихо каза ханът. — Сам прецени! От утре твоето участие в дружината ми или животът ти в онгъла те поставят извън ромейския закон …
— Че какво от това! — възкликнах облекчен. — И кой ми е наредил да напусна служенето си при тебе? Ювиги, позволи да …
Преди да изкажа просбата си към нас доближи жрецът Безмер. Той беше ранен, плешката му бе превързана с къс отдрано платно, а кръвта все пак избиваше през платното. Въпреки това Безмер изглеждаше още по-лъчезарен — светлите му, очи искряха в мрака.
— Ювиги! Тукашните ни братя искат да говорят с тебе — каза Безмер.
— Откъде са се взели? — недоразбра ханът.
— Че нали ромейската войска беше ги подбрала да мрат на халос, а те я удариха в гръб. Ювиги, моите братя направиха много за победата ти.
Стори ми се, че Аспарух следваше да отговори рязко на тези надменни думи, но той премълча и тръгна, накъдето го поведе Безмер.
Доста встрани от боището, до гората, словените — от отвъд Искъра и отсамните — бяха наклали голям огън. Те седяха наоколо, отдъхваха си или превръзваха своите рани, или ръфаха сух хляб.
Щом видяха да се задава вождът ни, словените станаха на крак (някои от тях — с мъка, понеже бяха ранени). Иначе у този народ поклони няма.
— Хвала ви, момчета! — каза просто и на техния език ханът.
Въпреки откритите, светли лица, не бях убеден, че тия мъже ни се радват — имаше нещо сурово в погледа им. Ханът обаче не показа никакво неудобство — той почака словените да го изучат.
— Ювиги — заговори от общо име жрецът Безмер, — моите братя, подкарани като стадо под ножа, отърваха умирането. Помогна им ти. Сетне те пък помогнаха на тебе. Но отвреме словените си знаят, че никое тяхно размирие не бива простено. Още утре друга войска ще съсипе селата, от които вчера са били събрани тези люде.
— Нашите села — мрачно подчерта един мъжага в парцалива риза.
— Братята ми питат — продължи Безмер — дали… Дали не щеш да им помогнеш срещу войската. Тъй ще спасят децата и покривите си.
— Като видяхме колко чевръсто разнищихте днес ромейския строй, рекохме си: може пък и да ни отървеш. А? — плахо попита друг.
— Ако не вземеш отпосле и ти да ни оплениш… — намеси се трети.
— Чуй се какви ги издума! — упрекна го вторият. Защо не разпита Безмера как живеели при хана бежанците наши? Без данък живеели, без ангария.
— Бре! — изля се неверието на неколцина.
— Преди зори потеглям към селата ви! — обяви ханът, майче ненадейно и за себе си.
По-късно, когато Аспарух се уедини при своя огън, а аз се присламчих към боритаркана Паган, за да споделя с някого вълненията си от изминалия ден, не можах да не си призная:
— Страшно е… Това, че ювиги обеща да се притечем на помощ на тукашните словени, ще бъде по-лошо от война с василевса. То е вече бунт. При бунт милост няма.
— А при война сякаш има! — нехайно отряза Паган.
Той бавно и спокойно си вечеряше; заприлича ми на уморен стопанин след копан или жътва. За Паган онази нощ не съдържаше нищо ново, застрашително. Дали не бе истина, че за българите войната била поминък, всекидневие? Защо аз чувствувах, че решението на хана е някак си съдбоносно, че от него ще произтече много и много, а Паган нехаеше?
— Чудиш ли ми се? — след доста време ме попита боритарканът.
Той беше си доял. та се зае да оправя постелята си, като не забрави да положи върху нея своето оръжие. Вършеше всичко това тъй отмерено, сякаш бе воювал на чужда земя цял живот. А Паган беше по-млад от мене. Сиреч, днешната битка му е била първата …
— Чуди се ти, чуди се! — препоръча ми той, недочакал отговор от мене.
Боритарканът си легна — боеготов, както беше, — окъта се в клашника, макар да бе лято. Остави ме той сам при догарящия огън, сам с тревогата ми: „От утре си извън ромейския закон!“ — беше ми напомнил ханът.
17.
Утрото ни свари на път. Начело на нашата малка войска яздеше Аспарух. Към нея непрестанно прииждаха още словени — от онези, дето призори бяха излезли из полето и край реката по работа.