— Ювиги! — викнах му, защото ханът беше надалечко, всред димящите останки от укреплението и следеше дали войскарите ни справедливо разделят помежду си бойния добив; пред него българите трупаха в един куп плененото оръжие, в друг завивките и в трети — зърно.
— Ювиги! — извиках го повторно като размахах ръце. Той дойде върху високо изрязания бряг в същото време, когато чудноватата ладия (сподиряха я още три, набъкани с въоръжени словени), меко опря о брега. Из нея тутакси рипнаха неколцина, които взеха да се катерят към нас, вдигнали две ръце — у словените това е знак за мирни намерения. Великолепно нагизденият старец си остана като идол в ладията. Цялата тази шарения почваше да ми прилича на театър. А Аспарух — в противовес, опушен, раздърпан като всеки воин след битка — с нищо не издаваше, че е владетел.
Словените, които се изкачиха горе, явно бяха отбрани мъже — пак никога не бяхме намерили тъй въоръжени всред тукашния народ, тъй едро скроени, с такова надменно самочувствие.
— Къде е ханът ви? — направо попита един от тях, след като светкавично огледа и димящото съсипано укрепление, и ромейските трупове, и камарите наша плячка.
Не му трепна окото при това.
— Аз съм Аспарух, владетел на българите — изговори ханът с неподражаемия израз, който му придаваше достойнство, дори ако Аспарух да бе опушен и раздърпан.
— Ще говори с тебе княз Славун, владетел на Словениите!
— А? — не сдържа изненадата си ханът, но мигом се, съвзе. — Нека говорим! — разреши той.
Пратеникът направи знак. Величественият старец величествено стъпи на брега и без да припира пое из стръмнината. След него, очевидно в определен по чин и важност ред, се проточи свитата му от трите ладии. А ние бяхме донякъде смутени — при вече дългото ни общуване със словените свикнахме с тяхната детска простота, с добродушието и слободията им. Днес се случваше нещо неясно.
Ханът бързо се окопити, обърна се към боритаркана Паган:
— Хората ми да се строят с оръжие!
И така, докато започваше разговорът между Аспарух и княз Славуна, нашите конници смогнаха да се представят по всички правила.
— Добре дошъл в нашия стан, княже! — сдържано приветствува Аспарух госта си.
— Не може да ми желаеш добре дошъл на моята земя! — враждебно отговори старият княз. — То е все едно аз да нахълтам в града ти докато тебе те няма, а сетне да те посрещна с хляб и сол. Не върви.
— Както бездруго се е разчуло, нападам само ромеите, не вас — уместно изтъкна ханът.
— А словенските села ти плащат откуп, за да не оплениш и тях — процеди княз Славун. — Дали грабеж, дали откуп, все това е.
— Не е! — възрази ханът. — Нито паля, нито робя, нито требя. А вземам откуп, защото такъв е законът на силата.
— По този закон може и да премерим силите си, скитнико! — надменно оскърби хана ни княз Славун.
Аспарух поривисто посегна да изтегли меча си, поривисто прекрачи напред. Към него в миг направиха крачка стражите на княза. Към тях, като в миг скочиха от конете си, настъпиха нашите бойци. Още миг и схватката би била неизбежна, но внушителният старец я предотврати с един властен вик: „Спрете!“. И всички, словени, както и българи, замръзнаха на място. С тласък върна хан Аспарух меча в ножницата.
— Нека бъде! — каза властно той. — Прощавам ти тази първа обида при условие че ще бъде последната. Съдбата превърна народа ми в скитник. Същата съдба, която е превърнала вас пък в роби.
Тук замалко не се разсмях: старият княз Славун извърши движението, което преди миг понечи Аспарух — той изтегли наполовина меча си. Но преди хората му и нашите момци да се счепкат, ханът твърдо заповяда: „Спрете!“.
— Прощавам ти тази обида — тържествено произнесе князът. И просто предложи:
— Нека седнем!
В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина, имаше напрежение, недоверие, вражда Все пак двете страни се стараеха работата да не стигне до бой, макар че от време на време по някой или някои от мъжете посягаха към оръжието си или неволно изръмжаваха.
— Съюзът на словенските князе по Истъра — важно подхвана Славун — не е съгласен българите да шетат из земите му и да ги съсипват!
— Вече казах, налитаме само ромейски твърдини и богати владения — повтори ханът.
— С такива пакости сърдиш ромеите, а те си го изкарват от нас — настоя князът.
— Що за князе, що за съюз и народ сте, щом ви е страх да не разсърдите враговете си? — надменно попита Аспарух.