(Тук мнозина от княжеската свита глухо възразиха, но Славун запази хладнокръвие.)
— Игра на власт е, прощавай, властта ти. старче, щом тя не вреди никому. Ако вашият съюз е държава, къде я войската ви?
При тия сурови, но точни думи, старият княз отведе поглед.
— Едни си имат народ без войска, други — войска без народ … — каза той, потискайки гнева си. — Наши жени крадете за разплод, колко жени отмъкнахте, а?
Словените от княжеската свита пак враждебно изръмжаха, това обаче не стресна хана. За първи път видях у него усмивката, дето го оприличаваше на вълк — през стиснати, остри зъби.
— Защо ще ги отмъкваме? — Аспарух имаше предвид словенките. — Сами идат подире ни!
Рекох си, че гостите ни не ще изтърпят такова оскърбление. Но Славун явно не желаеше свада. А ханът, вече по-меко, продължи:
— Уверил си се, че с мене освен жени тръгват и немалко мъже от твоя народ.
— Подмамваш ги с плячка — презрително отговори князът. — Твоите налети им помагат да грабят.
— Привлича ги разплатата! — възрази Аспарух. — Словените са се натърпели на ромейски безчинства, те имат много да си връщат.
— Искаме да живеем в мир с василевса — внезапно тихо издума князът.
— Но иска ли той да живее в мир с вас? — зададе му оправдан въпрос ханът. — По три пъти в година войската му ви разорява, за да не забравяте, че му дължите покорство и дан.
Княз Славун замълча, помръкнал от обида, неговите хранени хора също мълчаха.
— Откак се помни … — колебливо рече той след малко, — властта над всички народи по Истъра е държал василевсът. Няма народ, гдето ще я пребори … Мислиш ли, че ви говоря с леко сърце?
Хан Аспарух само вдигна рамене.
— Върви си отвъд реката с добро! — упорито настоя Славун. — Иначе, заедно с князете на още седем племена, ще опълча срещу тебе словените!
Хан Аспарух отново се засмя с вълчия израз, който бе нов за мене.
— Хубаво! — каза той. — Тогава аз пък ще ви изляза не с дружина, а с всичките си българи. И ще ми помагат ония словени, дето не щат повече да мируват, да плащат и да отглеждат роби!
— Смятай се във война с нас! — свирепо изговори княз Славун.
— Смятам се! — студено прие ханът. — Тангра ще даде да я загубят тези, които не разбират къде е доброто им.
Славун стана, навдигнаха се и хората му. Едва сега видях, че старецът трепереше, изнурен от усилието да сдържа обидата и гнева си. А нашият хан ни заповяда: Стегнете се за преплуване!
Българите мигом се запретнаха да сглобят сал от още димящите греди, за да натоварят плячката си. Без повече да се обърне към свитата на княза, Аспарух сложи крак в стремето. Преди да яхне, той високо каза:
— До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.
— Проумяваме! — кресна, все треперейки, князът. Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.
— Няма да я деля — каза ханът. — Искам я цялата!
19.
Не мога да определя за колко време стана то, но истината е, че ние от онгъла твърде се замогнахме откак ханът Абе изрекъл своята закана към отвъдистърските словенски князе. Лоши спомени бяха гладното ни скитане, ятата пресни гробове в бялата шир, безжалостно повтаряната обида: махайте се!
Сега, макар и в доста неугледното наше селище, оградено с прост землен ров, ние във всичко издавахме своята прокопсия — обличахме се не само в кожа, а и в сносно платно, строяхме дървени навеси за конете и за добива си, огнищата ни бяха подзидани, измазани; пълни — меховете кумис; богати — вървите сушено месо. Зимите вече не ни плашеха.
Както не е трудно да се отгатне, своето благо дължехме на честите си набези из Мизия. За потомците ни думата „грабеж“ щеше да има лош звук, но по наше време това бе законен поминък, от който се отказваха само ония, дето нямаха сили да награбят чуждо А ние ги имахме. Онгълът ни, горе-долу защитен срещу разни подвижни малобройни племена (тях неведнъж бяхме отбили с успех), пазеше придобитата плячка, както и спокойния живот на жени и деца. . Сити, румени, весели дечица пъплеха навред пред шатрите — раздалечени една от друга, а не боязливо скупчени както преди. Между тях българите разполагаха своето стопанство, работеха кожи, желязо, кост.
Ханската шатра се издигаше върху изкуствено насипана плоска височина. От двете й страни биваха набучени знаците на всяка бойна десетия — конски опашки, завързани о кол с украсен връх. Скъпо обшита, вместо скромната някога, бе сега шатрата на Аспарух. Скъп, отнесен при някое от нападенията ни отвъд, беше източният килим, прострян пред входа й. Там ханът нерядко седеше на разговор с първенците си, четеше (книги, също грабнати от отвъд) или вечеряше.