Изтеклите години на превратности и чести промени бяха оставили у Аспарух видими следи, от което той само бе спечелил. На мястото на поривистия, простодушен, пъргав и открит младеж днес стоеше мъж зрял на ум, вид, действия. Ни един пришълец не би сбъркал хана с другиго — Аспарух цял излъчваше съзнание за могъщество, сурова самоувереност.
Давах си сметка, че животът е променил и моята скромна особа; ромейския патриций Велизария той за чудо претвори в угрижен баща на шумна челяд, който принасяше за добруването й чрез тежък труд, но и с участието си в честите ни подвизи оттатък границата.
Моето стопанство беше се разрасло — трите ни някога шатри вече бяха седем. Братята на Ие възмъжаха до гъсти мустаци, всеки от тях водеше жена и хранеше дребосъка, плод от любовта му с нея. Отхвъркнали момчета бяха синовете ми; освен тях, добил бях и две момиченца — чисто българска порода, сякаш аз нямах дял в изработката им.
Така, както си клечах пред дома, зает да точа куп ножове и мечове (поддържахме ги винаги остри, защото ги употребявахме нерядко), зад мене застана Ие, моята вярна жена. Битието бе преправило и нея — възпълна, с обистрена от сития ни живот кожа и с властен поглед, слепоочията й бяха едва-едва прошарени. Всеобщото наше охолство бе оставило своите белези и върху Ие — на шията на жена ми тежаха два наниза ромейско злато, в косите й блестеше златен гребен. Заседнахме, награбихме, разбогатяхме… — помислих си и насмешливо, и горчиво. — Че кой ли из така зле подредения божи свят не добрува за сметка на ближния си… Кой искаше да ни знае, когато се влачехме от зимуване до зимуване, отвсякъде гонени и хулени? Днес Мизия се тресе пред името българин, сам си василевсът не е посмеял да проводи срещу ни достойна за нас войска …
— Връщат iv нови — прекъсна разсъжденията ми Ие. Ясно беше що означава това: пак някоя наша дружина се завръщаше след плододайна обиколка отвъд реката.
— Ела да видим! — разпореди се жена ми.
(Както всяка жена, тя не беше безразлична към печалбите на чуждите мъже.) Чули думите й, из роднинските ни шатри се подадоха снахите, излетяха техните и нашите деца. Зарязах неохотно работата, която вършех, но си знаех, че казаното от Ие е закон. Впрочем, целият ни род свърна по прашната улица на онгъла. Не бяхме сами, разбира се!
В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина имаше напрежение, недоверие, вражда. Все пак Товеп с 7 соани се стараеха работата да не стигне до бой.
— българите с любопитство посрещаха всяка дружина, дето идеше от оттатък.
Най-отпред яздеше млад таркан. Върху задницата на коня му бе метната покривка от златопоръбена тъкан — нечия мантия. На главата си воинът беше надянал бронзов шлем. Той водеше на юзда черна кобила, натоварена с грамадни торби. Подире му идеше дружината, а заедно с нея — десетина млечнобели жени, които разглеждаха онгъла и жителите му с весела почуда.
— Уловиха ти окото, а? — заядливо ми подметна Ие. Вдигнах рамене със задължително за един стареещ съпруг равнодушие.
Като се здрависваше с посрещачите си, тарканът говореше отчетливо и тържествено:
— Нека принесем жертва за душата на боеца Коркута! Загина в бой срещу словените боецът Коркут, дано Тангра прибере душата му в своя сияен чертог!
Из редичката тълпа (повечето българи бяха по пасбищата със стадата си или на риболов) си проби път младо девойче с прозрачно като алабастър лице.
— Тате! — изхлипа то и увисна на шията на черната кобила.
Момичето я целуваше и мокреше със сълзи гривата и, пръстите му галеха меча и лъка на покойния, то плетеше нозе, сякаш ще се срине, припяваше на умряло. Отдавна не бях виждал — понеже и отдавна нямах очи за това — тъй стройно, тъй съвършено красиво дори в мъката си женско същество.
Тарканът и петдесетината му бойци запазиха пристоен израз пред чуждата скръб. Сълзи избиха в очите на някои от придобитите от тях булки.
Последният в дружината конник теглеше въже. На края на въжето зърнах нещо неочаквано — ромейски архонт. Навярно тарканът беше се пременил с неговите знаци и наметка, понеже ромеят крачеше бос, безоръжен. Само нагръдникът му — нежелан за нашите, свикнали с кожени предпазни дрехи — свидетелствуваше за неговия поруган от варварите сан. Мъж зрял и явно закоравял в ред битки, той пристъпваше със забит в прахоляка поглед. Ръцете му бяха вързани с въжето, за което споменах.
Бях сигурен, че Ие гледа не архонта, а мене. Обърнах се към нея — така и беше. През нито един ден от дългите години наша съобщност не бе я напуснало подозрението, че скрито съм си останал ромей, чужденец изобщо.