— Ожали го, нали? — попита ме и сега язвително тя. От двете й страни бяха братята й, пред нея — дъщерите ни. При такава подкрепа Ие можеше да бъде язвителна колкото си ще.
— Да ти река, ти беше родена за ханска жена, Ие… — върнах й аз стрелата.
— Само че ханът си мислеше другояче …
Честна дума, в гласа и имаше и упрек, и болка. Чудновато същество е това, жената!… — разсъдих аз без упрек и тъга. А дали все пак? Не е възможно! А някои неволно изтървани погледи, сдържани въздишки?… А съкровеното доверие, с което обезумялата Ие бе предала мъртвото ни дете на Аспаруха да го погребе след като отказваше на мене, бащата, тази сетна грижа за дъщеря ми? А тревогата, с която Ие допусна, че мога да предам или убия Аспаруха, когато с него за първо се отправихме към ромейските предели? Аз, нейният мъж, ставах съвсем възможен убиец в подозренията и, щом бе думата за скъпоценния живот на хана …
Законно преклонение, законна преданост на женица от народа към владетеля и първожреца, към големия човек, който беше извоювал доброто на децата й. Така съм си обяснявал аз Ие при всеки неин необясним порив. Едва през деня, за който говоря, при звука на искрената болка в гласа й („Само че ханът си мислеше другояче…“) ме облада — не, не ревност! — съмнение: дали, все пак?…
А защо не? Нима не беше някак си естествено по-малката сестра (по-малка във всяко отношение) скришом да желае завоеванията на голямата, прекрасната, боготворената? Дали е било завист, дали честолюбие?
Ей богу! — сега много повече ме занимаваше закъснялото ми откритие, любопитно наистина, отколкото съзнанието за моето дълго лъгано любовно доверие. Какво ли не преживява човек докато е жив! Слушах, сякаш отдалече, как жена ми обсъжда със снахите си новодобитото людско имане, без да я е грижа, че възторжените й забележки може би ще накърнят гордостта ми на мъж, стопанин и боец — преди години тя беше къде по-съобразителна.
Поврага! — заключих аз не злобно, а лениво. Нали никога онова, което е било, няма да бъде. Още по-малко пък — онова, което не е било….
Затова, че тези въпроси от доста време не ме тревожеха, упътих се подир добре натоварената дружина, оставяйки жена си и родата й да пресмятат хорската плячка.
Аспарух бе наредил да ме извикат при разговора му със ратния пленник. Настаних се до хана върху скъпоценния малинов килим, отпивах кумис от опленен златокован путир, облегнат върху меки възглавници. Така я карахме сега.
Пред нас стоеше (не в сянката на платнения навес, а под знойно слънце) немладият бос архонт. Долавяше се у него упорството на доблестен войник, готов да умре, но не и да превие коляно.
Аспарух го разглеждаше като човек, който купува кон недоверчиво, подробно.
— Що умееш да вършиш? — попита го.
— Да воювам — отвърна ромеецът без страх.
— Види се, не умееш … — усъмни се ханът. — Иначе нямаше да бъдеш тук.
Архонтът сведе поглед — задави го срам заради справедливата обида.
— Не тържествувай! — задавено каза той. — Днес вие сте по-силните из Мизия, защото ни намерихте в беда. Ваш съюзник срещу ни са арабите …
— Не съм виждал арабин, кълна се! — каза Аспарух.
— И все пак арабите задържаха почти всичката ни войска в защита на Константинопол. Но тях вече ги няма! — изведнъж впери в хана зли зеници архонтът — Моят василевс завинаги ги отби.
— Не сме чули — хладно рече ханът.
— Ще чуете. Че и ще усетите! — дръзко заяви босият ромей. — Свърши се с вашия празник из Мизия! А навярно и със селото ви, слепено от кал и върбалак.
— Не думай! — подигра го Аспарух.
— След всяка есен иде зима, а след зимата — пролет! — вече не се мъчеше да укроти ненавистта си срещу този надменен враг архонтът. — Напролет моят василевс ще ви натика в тинята! Какви не варвари открай време са налитали земите ни като мухи на мед… — продължаваше неистово замаяният от слънчевия зной неволник. — Та империята само това и върши — да отразява, да избива диваците, които плюе Изтокът …
— С наша помощ, доколкото си спомням — вметна хан Аспарух. — Бях момче, когато ваши големци идеха през морето във Фанагория. Те изсипваха пред нозете на великия ми баща камара злато: вземи, натрииие Кубрате! молеха го. Бъди добър, запази ни от варварите! Тогава ние, разбира се, не бяхме за вас варвари. А като си помислиш, нищо не е камара жълти търкалца срещу така важна услуга. Няма що, дойде време да си поискаме неизплатеното срещу нашата съвестна работа.
Ханът говореше уж на смях, но ясно беше, че не се шегува.
— Отдавна чакате дар от василевса, нали? — също с присмех, но отровен, попита архонтът. — Не ще го дочакате, обзалагам се!
— Кой ти говори за злато? — лениво, с присвити като на рис очи, издума ханът. — Срещу заслугите на баща си към Константиновата корона, аз искам Мизия! И ще я взема!