Май че не бях видял някого, толкова слисан, уплашен и яростен както онзи бос архонг под палещия пек. Той взе да се смее — смееше се, сякаш безумен; така става с хората, на които е все едно дали подир миг ще умрат. Но в следващия миг, изтощен от своя припадък, ромеецът стихна.
— Развържи ръцете му, Велизарие! — кротко нареди Аспарух.
— Велизарий ли? — тъпо повтори архонтът. — Що ще християнин в стана на езическите бесове?
Развързвайки ръцете му, отвърнах, без гласът ми да потрепери:
— Не всеки, дето се вика Велизарий, е християнин и ромей.
Така се отрекох аз от своята кръв и от вярата си. Както апостол Петър — от Христа. Не последва ни мълния от ясно небе, ни земен трус, ни поне вихрушка …
Пленникът унизено пристъпи в сянката на навеса. Той с криво лице разтриваше китките си, прерязани до синьо.
— Ще получиш и кон — обдари го ханът. — Върви си и предай на своите господари, че ювиги хан Аспарух ще премине Истъра с целия си народ. Човешките препирни са шепа суха шума. Сам бог ще покаже на чия страна е правото.
— На поличба ли си падаш? — неистовството на ромееца бе угаснало, той почти шепнеше.
— Да … — също тихо отговори ханът, — Няма по-велика поличба от победата.
Стражите ни отдавна отведоха освободения пленник, а двама ние все още бяхме пред хановата шатра. Денят преваляше, въздухът над онгъла посивя. Обичах да седя с хана и да мълчим заедно — зад себе си имахме толкова години на обща мъка и общи усилия, опасности, сполуки, че не усещахме потребност да говорим. Двамина стареещи мъже. Всеки — самотен по свой начин.
Онази надвечер не нарушавах мълчанието ни и по друга причина: чувствувах, че Аспарух имаше да премисли много нещо подир гласно изречената своя закана — тя бе разкрила намеренията му, които отдълго отгатвах.
— Смяташ ли — обадих се по някое време, защото отгатнах над какво разсъждаваше той, — че българите ще те последват в едно ново преселение? Нали помниш как преди години тъкмо народът ти те принуди да спреш насред път?
Ханът беше се вторачил в далечината. Болезнена гънка се врязваше между веждите му; две по-дълбоки — от ноздрите към устата. Той изглеждаше по-упорит и самоуверен от всякога, този узрял в самотната си правда властник.
— Аз ще премина завинаги Истъра — каза Аспарух. — Ще призова българите да ме последват, защото вярвам твърдо, че тяхното добро е там, на юг. Познавам ги, не ще намерят сили да се разделят с последния си хан от рода Дуло. Познавам ги, докато седя всред тях, принуден от молбите им, те все се надяват, че може да им се размине без още мъка, без още мъртви. Дойде ред да ги принудя аз.
— А ако все пак те… — не се доизказах поради страхопочит.
— Това ще ми бъде известно отнапред! — отряза ханът. — От утре ти и Паган, и моите хранени хора с една дума, ще поработите из онгъла. Заседна народът ми, замогна се, натежа. А искам да проумее, че нашата голяма борба е тепърва. Такава е заповедта ми!
— А ако все пак… — повторих плахото начало на въпроса, който не смеех да завърша.
— Не е ли ясно? — отряза ме ханът. — Аз не мога без тях, както те без мене.
Навярно разговорът ни не би се изчерпал с това — така усилни, съдбоносни дни ни предстояха, — ако неочаквано не беше ни сепнал тънък женски глас — глас на момиче:
— Пуснете ме да кажа! Търся си правото аз.
Докато се оборавигм, пред нас кацна — въпреки че стражът го теглеше назад — онова девойче, току-що осиротялата дъщеря Коркутова. То вече не плачеше, бузите му пламтяха — от гняв или от свян? Момичето бе облечено в същите износени дрехи, но и под тях се очертаваше неговото гъвкаво и стройно, и нежно тяло.
— Ювиги! — обърна се то към хана, като забрави да се поклони. — Въздай ми право, ювиги! Братята ми и жените им, и братята на техните жени с жените си, всички налетяха да разнесат имането на убития ми баща. На мене нищичко не оставиха ювиги, кой ще ме вземе за жена ей такава …
И момичето улови полите на вехтата си риза, тръсна ги, за да покаже, че цялото му богатство е това, на гърба му дето.
— Поне малката шатра и два-три коня ми се полагат!
(Уж младо, но отракано бе красивото девойче.) — Заклинам те, отсъди справедливо, ювиги!
Без да усетя, бях се заплеснал в сочната му свежа хубост. Понеже ханът не отговаряше, извих се към него и едва не хлъцнах — от дълги години не бях видял господаря си захласнат по жена. Той мълчеше, помълча още, наслаждавайки се, сякаш вдъхнал омайна билка.
— Чуваш ли ме, ювиги? — уплашено от това мълчание, чийто смисъл не схващаше, прошепна момичето.