— При мене има празна шатра … — каза дрезгаво ханът. — Върви, живей в нея!
— Ти защо?… Не разбирам, ювиги!… — вече съвсем стреснато, мълвеше момичето.
— Върви, върви! — заповяда ханът. — Ще разбереш.
Дъщерята Коркутова отстъпи заднишком, рече да побегне, но я спряха чиготите. Те я подкараха към хановите шатри, а по гърба й просто си личаха тръпките на момински страх.
— От много време се боя да те запитам, ювиги… — почнах опипом аз. — Кога ще вземеш жена освен… — забърках се в непристойния си въпрос. — Жена за винаги, искам да кажа.
Ханът разтри челото, като че ли изпитваше болка. После отвърна глухо, сякаш говореше със себе си.
— Не смея! Някога моята любов уби две жени с децата им … Прокоба бе то, орисан бях да не сътворя нищо.
Аспарух ме погледна с непрегоряла мъка в очите — колко отдавна не беше й давал воля — преди да ми повери (колко отдавна небе споделял с мене!):
— Ако Тангра позволи да преведа народа си отвъд Дуна и да направя там държавата, която ни предрече Пагане, пак поличба ще бъде то, че бог отменя наказанието ми. Че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам! Тогаз и ще взема жена за майка на бъдните ханове български…
През своята ранна младост, изкушен в писаното слово, навярно бих намерил думите, които произнесе ханът, до неловкост тържествени, но общуването с езичници беше ме научило да приемам такива думи без усмивка. Те всъщност бяха израз на великата, и детска, и мъдра варварска искреност. Варваринът не лъже и не играе. Когато не мълчи, той най-откровено съобщава мислите си …
Христе! Все по-често ми се случва — затворен, наглеждан и подслушван в работната ми стая на моя бащин дом да си спомням със страстна тъга презираните от христиЯнията езичество, варварство, безкнижност. Все по-често (докато мъчително търся по-изтънчена, по-витиевата дума, за да обознача с нея цвета, дъха или болката на преживяното от мен всред българите) си спомням с неразбираем за никого в Константинопол копнеж могъщата и очарователна простота на варварското слово.
Преди година от ден днешен, когато българският господар беше ми заявил: „пак поличба ще бъде то, че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам!“ — тогава аз пък, Велизарий, синът Василиев, почувствувах трепет. Стори ми се, че никои други слова не биха изразили тъй внушително най-законния прастар стремеж на човека — да сътвори.
20.
Уверявам ви, хората не съзнават тежестта на ония мигове, наречени по-късно от летописец исторически, ако въпросните хора лично участвуват в тях. Така и за мене утрото, за което ще разкажа, започна подобно на всички наши дни. Само хан Аспарух ще да е бил наясно, че ни предстои нещо преломно.
Неговата тържествена шатра бе скатана — върху струпаната от човешки ръце хълмчинка днес липсваха и ханските бойни знаци. Тях носеше, строена и на кон, дружината на хана — мъжете, които някога най-първи бяха преминали реката. Върху други коне те бяха натоварили своя имот — оръжие, постелки, по някоя съдина. Усещах, че тези мъже вече скъсваха с онгъла, устремени към още неочертаното наше бъдеще.
Ханът все още не бе възседнал. Той чакаше да се събере и налее обичайната тълпа, която по навик изпровождаше българските дружини преди всяко тяхно преминаване.
Бях от малцината, които отдълго знаеха, че Аспарух се кани да преплува завинаги оттатък, а все не ми се вярваше, че решението му ще бъде безвъзвратно. Ние, посветените в намеренията на хана негови спътници, си викахме, че при несполука лесно ще намерим обратния път към онгъла и към семействата си. Затуй ми стана страшно, когато слушах речта Аспарухова, висока и отчетлива като звек:
— Люде! — призова ги той да млъкнат. Те изведнъж се сгъстиха, доближиха ни.
— Народе! — още по-гръмко започна ханът. — Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а българското племе наякна — туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.
— Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! — извика ювиги Аспарух., — Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да изчезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да огвоюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме сили да го сторим!