При все че бях предупреден за всичко, което се случваше, пак усетих как кръвта се дръпва от лицето ми — сякаш надземна сила присъствуваше в гласа и в цялата осанка на българския вожд. Тя така стъписа българите, че никой не издаде звук на почуда или неодобрение. В настръхналата тишина хан Аспарух яхна. Зад него потеглихме ние, преданата му насмерти дружина.
Непредвидено за нас обаче тълпата — при все че се залюля и отстъпи — не ни даде път. Чак след малко тя намери и думи за вълнението си:
— Как ще ни оставиш, ювиги хане!
— С какво ти не угодихме?
— Пак ли на път, ювиги!
— Тъкмо се поотръскахме …
— Води ни където речеш! …
Бе явно, че въпреки работата, на Аспаруховите довереници (бяхме работили упорито да подготвим народа за ново преселване), той нямаше един ум, тласкаха го противоречиви желания.
— Дайте път на хана! — опитах се да надвикам многогласието.
— Не даваме! — изстъпи срещу нас стар едноок воин — Няма да оставим ювиги да ни зареже! — отчаяно кресна той. — Не може стадо без пастир …
— Но не може и пастирът да върви подир стадото си! властно заяви ханът.
Онзи, смутен, отстъпи встрани; отляха се и другите зад него. Аспарух вървеше из тесния проход между хората, като гледаше само напред.
— Недей, ювиги, жив да си! — изплака от сърне непозгата млада жена.
Ханът вдигна ръка, за да смълчи тревогата на народа си.
— Аз реших, сега решете вие! — каза той. — Седем дни и седем нощи ще чакам на отвъдния бряг …
През предстоящите седем денонощия имах достатъчно време да разсъждавам върху пресмелото решение на хана — та нали людете можеха да не последват вожда си! А именно като разсъждавах, трябваше да заключа — не можеха да не го последват, немислимо бе. Те бяха обвързани към него не от месец и не от година на съвместна борба, на общи болки, надежди, падение, възмогване — българите, убеден бях, не си представяха друг хан освен Аспаруха. Случайно ли през почти двете десетилетия на властта му никой български благороден мъж не понечи да му я оспори, камо ли да я заграби? Не броя покойния Онегавона, който се домогваше не до ханска власт, а до власт над хана — това е различно, то бива честата, дори обичайна грешка на служителите божи, които си въобразяват, че общуването им с бога ги поставя над земните властели.
С една дума, когато Аспарух обяви на народа си, че ще изчака неговата воля, той всякак ще да е бил уверен в изхода на уж несигурната възможност: да бъде последван или не. Хранените хора на хана — очите и ушите му — бяха го уверили, че повечето българи не така твърдо, както преди, държаха на кишавите или прашни наши поселища по северния бряг; те не отговаряха на ръста ни, на силата ни. На нашите възможности, вкратце. Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.
Такъв тласък — според умното пресмятане на хана — беше неговата безвъзвратна раздяла със стария ни онгъл.
Бяхме се разположили в рядка горичка върху издигнатия южен бряг на Истъра. Пуснахме конете да пасат свободно, нощувахме и се хранехме на открито, както при всеки поход. Рано утрин, когато се упътех към височината, виждах там хана, неизменно втренчен в обраслата низина насреща. Надвечер, речех ли да го приканя край огъня, заварвах го пак там, приковал поглед в отсрещните водни ивици и петна, където угасваше денят.
— Ювиги … — позволих си да издумам на четвъртата вечер, — струва ми се, че ти даде твърде кратък срок на човешките колебания. Когато бъде изправен пред неизвестност, човек иска време, за да надмогне навика си, своята привързаност към някое място и някакъв бит. Предълго чаках! — тихо отговори ханът.
— Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад… — издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.
— Тъкмо това не биваше! — каза Аспарух. — Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или… Не, друго „или“ няма …
На шестото утро, когато и ханът, и аз не стояхме прави, ами се изтягахме в тревата и мълчахме, понеже всичко бе казано, слухът ми долови неясни далечни шумове. Навдигнах се, викнах като обезумял:
— Ювиги, идат!
Аспарух, чиито очи продължаваха да съзерцават безоблачното небе и кръженето на ястребите, изговори насмешливо:
— Нали ти казвах? А ти не вярваше…
— Вярвах! — измъкнах се. — Само че очакването поболява всекиго.
— За мене то беше не очакване, а отдих. Последният … От днеска, та до смъртта си, близка или не, няма да отдъхна. Започва се …