Накрая, за да ни докаже съвършеното си изкуство, яздачът плътно обхвана с крака конския корем, извади меч и взе да описва с цяло тяло движения, които следваше да го направят неуязвим за враже оръжие и непобедим с неговото си. По едно време набитият младеж дори се наклони така, че острието в ръката му отбеляза дълга черта върху пръстта.
Още не бях дошъл на себе си подир незнайното зрелище, излезе на кон от редицата едно момиче; не бях помислял, че жена може да се държи на седлото с мъжка смелост и хладнокръвие. Освен това ми стана ясно, че българите, като се учат за бойци, показват не кой каквото могъл, ами задължителни похвати — момичето повтори досущ извършеното от предишния конник.
Когато яздачката преминаваше край мене, мярках за кратко прекрасното й лице, загрозено от чисто варварска ярост. Потръпнах под обедното слънце, всичко се завъртя пред очите ми в ален и зелен блясък — докато съм следил буйния бяг, завил ми се беше свят. Почти не забелязах кога момичето — при острото си накланяне да очертае бразда с меча — се е свлякло. Съвзе ме от шемета ми единогласното „Еееееее!“ на зрителите. Тогава съзрях коня без яздач, както и младата жена в прахоляка.
Понечих да се втурна, за да я повдигна, но един българин ме дръпна назад:
— Стой на място! — заповяда ми той. — Ще се обиди, ако й се притечеш …
Момичето мигом се опомни. Изправи се с мъка, изведе своя кон от гумното, при което двамата бяха свели глави от срам. Никой от зрителите не им се присмя, не отрони дума.
Дошъл бе редът на Аспаруха.
Трудно би се намерил дори всред българите (това заключих по-късно, сживявайки се с тях) мъж дотолкова надарен за конник и воин. Аспарух яздеше някак особено, без да залепва о конската шия, изправен и с вдигнато чело; напрегнатите му бедра и прасци без грешка предугажДаха всяка тръпка на животното. Подобен яздач, ей богу, бях виждал само изваян.
Ханският син завърши обиколката си като че ли на шега — човек, животно и пушилка пропърпаха в летящо кълбо. Затуй пък стрелата му не улучи дребната цел; конникът отпрати втора. Не улучи и,тя. „Ее!“ — отекнаха всички; разочаровано, а Аспарух така се огорчи от несполуката си, че изработи останалите извивки и игра с меча набързо, успешно, но без радост.
— До края на шегор алем всеки път ще улучвам, кълна се! — заяви той преди да скочи от коня.
Когато отидох при него, за да го поздравя с майсторството му (както е прието по нас), ханският син ме изгледа с присвити, чужди очи.
— Не си струва приказката! — рече само.
След пладне един хански чигот (така там наричат те телохранителите) ме поведе към самотна шатра вътре в крепостта — малка, ала новичка. Като вървях подире му, препъвах се в тежките дипли на хитона си, а чиготът ме стрелкаше присмехулно.
— Тук ще живееш! — не ме покани, а заповяда той, открехвайки кожената завеса на входа.
Обърна се на пети и си отиде.
Да бе ме видял баща ми през оня час, щеше да ме ожали — така загубен се чувствувах посред дивашкото си жилище. Натиснах с ръка ложето — то се състоеше от натрупани една върху друга рунтави кожи. Облепена с кал вдлъбнатина на пода — огнище, види се. Кръгъл отвор над него. За дима. Три възглавници от кожа трябваше да служат на гостите ми. Купчина изящно нашарени съдове от печена глина и от мел, български дрехи, кожух и островърха шапка — това бе наредбата ми.
Една по една изучавах вещите, нали баща ми заръча непрестанно да задълбочавам познанията си за българския живот. Поседях умислен върху постелята, въздъхнах си горчиво дваж и триж… Мъчеха ме спомени за моята юношеска стая в Константинопол, за приятелите ми, за мама. Когато усетих, че сълзите ми отново ще напрат, рипнах като подплашен и се измъкнах навън.
Фанагория, столицата на Велика България, имаше два пръстена каменна стена. По-високият, но малък пръстен ограждаше вътрешната крепост — там бе ханският аул, внушителният дворец, граден при властта на Кубрата. Наоколо му се тълпяха домовете на боили и багатури, на тарканите (това са те, българските велможи или военачалници). Ясно беше, че при война народът от Фанагория се скупчваше тук, прибираше на сигурно деца, жени и стадата си; суровите зъбери, настръхналите кули на вътрешната крепост я правеха мъчна за превземане.