Но аз вече не го слушах, вперил очи в брега, който допреди дни беше нашата временна и нежелана родина. Сега там — из високия ракитак и върбалаците произлизаше едва видимо движение — клатеха се ниски клони, полягаше тревата, мяркаха се тъмни и светли петна. Докато станаха видни първите стъпки на преселението. Тъмните петна се оказаха български конници, светлите — пеши словени. Закратко ниският, обрасъл бряг се запълни с народ.
— Насаааааааааааааам! … — крещеше така хан Аспарух, че викът му може би наистина стигаше до оттатък.
Първи нагазиха реката словените — повечето от тях бяха в ладиите си. Други пък хвърляха ризи в еднодръвките, като се хвърляха да плуват голи. Истърът загъмжа от хора и лодки. Безразборни викове съпътствуваха туй радостно преплуване. Когато то се изсипа на десния бряг, еднодръвките се върнаха за нов товар — празни, те се стрелкаха като оси. Придошлите отсам словени нахлузваха дрехи, оправяха се с дечурлигата и с покъщнината си, а реката неспирно изхвърляше още и още.
Едва тогава нагази Истъра българската конница.
Това бе зрелище, което не мога описа!… Колко ли пъти вече бяхме прекосявали реката с голяма или с малка дружина, бяхме се връщали претоварени. Струваше ми се, че за нас могъщата вода бе станала удобен път, който започваше от дворовете ни; не бях помислял, че до ден конният народ ще я набъка тъй, та вълните да прелеят над ръба и — гръб до гръб плаваха българските коне, блъскаха се малките салове от сплетен върбалак. Истърът вреше и кипеше…
Погледнах ли хан Аспаруха, не го познах — беше се преобразил. Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни … Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.
Помня още една невъобразима гледка, запазила се до днес пред очите ми: как народът на българите се откърти от брега и тръгна по своята нова земя. Би трябвало в онези мигове — ако у мене тайно тлееше нещо ромейско и християнско — да ми се свие сърцето: през поданните на василевса владения най-волно препусна българската конница!
Помня и как погледът ми с нежна гордост търсеше, как намери всред яздачите трима съвсем млади, още юноши — синовете ми; целите те изразяваха вече не юношеска, а мъжка решимост. Дано децата ни живеят по-леко от нас, боже! — помолих се горещо.
Конницата поведе Аспарух. Яздейки до хана, гледах неговите ръце — тежки, самоуверени, властни, те сякаш държеха поводите на съдбата българска. Снажният яздач озладяваше движението, превръщаше го в строен бяг. Не бяг бе това, а хармония между равнина, човек, животно — хармонията на тяхното сбъднато слияние… Така най-после всички българи на Аспаруха вкупом навлязоха в златна Мизия.
Благодаря ти, господи — мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, — че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може — въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън — да подмени истината за нея с лъжа …
21.
Минали бяха месеци, преваляше и онова лято. Чудно, никакви ромейски войски не ни попречиха да слепим и тук своя нов онгъл — той твърде напомняше стария наш. Укрепили го бяхме както си знаехме — изкоп и землен насип, набити в него яки греди. Издигнаха се над укреплението ни шест кули, всичкото — измазано с бяла глина. Но ние всякак усещахме, че тук ще бьдем не за дълго; неразтоварени бяха колите ни, нераздиплени — повечето шатри. Никой от новия онгъл не се зае с мирен труд, понеже непременно ни предстоеше война.
Една от малобройните опънати шатри бе ханската, но не тържествената негова, а проста, войнишка. Пред нея почти през ден се събираше съветът на Аспаруховите сановници.
— И днес осъмнахме без лоши вести.
С тия думи ме посрещна боритарканът Паган, когато една заран се явих всред съвета; всички чакаха Аспаруха.
— Ювиги! — повиках го аз.
Затуй, че отговор нема, надникнах в шатрата му. Постелята на хана беше празна.
— Кога ли е излязъл? — попита се Паган. — От доста време сме тук …
Еклив тропот ни накара да се озърнем. Ханът пристигаше на кон, изпрашен, запотен, щедро засмян.
— Нека добър бъде денят ви! — поздрави бодро той преди да скочи.
Аспарух сам си поля, накваси лице и жадно пи от мяха.
— Снощи не ме сдържа, не ми идеше сън — обясни той. — Яхах до онова прастаро светилище, помниш ли го, Велизарие?… Искаше ми се отново да зърна природните стени от жълт камък, синята верига на планините. Там дадох обет да издигна капище и аз, ако Тангра ми дари победа.