— До планините не срещна ли ромейска войска? — изрече боритарканът Паган въпроса, който вълнуваше всички ни.
— Никаква.
— Дали пък … съвсем ще се оставят от бой? — запита се на глас Паган. — Може да…
— Бой бездруго ще има — увери го ханът, сядайки всред нас. И след късо колебание ни сподели своите мисли: — Докато нощес яхах през Мизия, стана ми страшно — прекалено хубава, тучна и плодна е тя… Станеш ли неин господар, готви се не за една, а за безкрай войни!
Боритарканът махна ръка с нехайство, което означаваше: ти само това искай от нас!
— Прочее, битката с ромеите ще бъде преди зима, зиме никой не води война. Велизарие, ти остани! — заповяда ханът, от което следваше, че другите бяха свободни да се оттеглят.
Вече сами, Аспарух ме изгледа с присвити очи, умислен.
— Трябва ми съгледвач в Константиновия град — каза той. — Съгледвачромей… Нужно е да науча що има на ум василевсът, какво ни готви. Склоняваш ли?
Прехапах устни. Закратко претеглих всичко, което криеше за мене подобно пътешествие.
— Не, ювиги! — отговорих смирено, но твърдо. — Прощавай, дето за първи път от двайсет години възроптавам! Но ако се появя в Константинопол, ще ме изпитват, ще ме наглеждат и вардят. Каква ще бъде ползата ти, ако отида, а не се върна?
— Трябва да се върнеш! — натърти ханът.
— Невъзможно е! — натъртих и аз. — Проводи жреца Безмера,той ти е предан, говори ромейски, а …
— Ювиги, вести! — прекрати спора ни с вика си един чигот. — Дошли са някакви важни словени.
— А! Това ли било … — разочаровано каза ханът. — Помислих си, че иде пратеник на василевса …
Подир малко видяхме да пристъпват преко стана ни княз Славун и свитата му. Едва ги разпознахме, защото в нашия спомен живееше един друг словенски вожд с друго обкръжение. Сега идеше към нас много стар, полусляп, просто облечен мъж, чието достойнство се отгатваше само по множеството му огърлици и дългата тояга — оръжие Славун не носеше. Въоръжени, някак го следваха десетина негови хранени мъже. Те сякаш вървяха през пусто поле, очите им отбягваха чуждите погледи, при все че наоколо вече се тълпеше любопитен народ.
— Поздрав! — каза ханът, без да стане. — Какво те води, стари познайнико Славуне?
— Княз Славун! — поправи го полуслепият словенски вожд.
— Нека ме прости старостта ти, княже! — извини се с достойнство ханът. — Но след нашата отколешна среща не се разделихме като приятели. Бъди добре дошъл!
Словените се разположиха мълчешком, а аз пак си помислих, че те се държат необяснимо унило. Като хора, току-що претърпели поражение.
— И прав, и неправ излязох аз при онази наша среща — вдигна към хана побелели зеници княз Славун. — Прав бях, че юнашката шетня на конниците ти, към които се приши ха мнозина словени, ще накара василевса да даде огън на нашите села и нивя. А неправ бях, дето не смислих, че само в сговор с тебе можем се опази. Това дойдох да ти призная …
Имаше нещо трогателно в доблестното смирение на речта му.
Покъртен беше и ханът.
— Нека не припомняме миналото, княже! — кротко каза той.
— В миналото ти сам рече: времето само ще покаже! То показа. Василевсът не ще миряса докато ни има. Ето защо: ромеите и ние сме с различна вяра, нас те зоват езичници, техният бог им повелява да ни требят. А твоят народ, както и моят тачат едничкото достойно за почит великата,-безначална и вечна природа. Ювиги, не ни забранявай да я зовем Перун, при все че за българите тя е Тангра!
— Не са важни имената! — като заклинание изрече ханът. — Естеството е едносъщно за всяка жива твар.
— Ювиги, не скверни нашите оброчища, свещени дървета, извори, а ние ще божим и камъка! — като заклинание каза княз Славун.
— Слънце и небе, вода и камък, това е един-единствен бог! — като първожрец нареждаше хан Аспарух. — Ние сме негови рожби и сговорът ни ще бъде природен. Още преди ти и аз да седнем на приказка, старче, най-природно се съчетаха нашите два народа. Те ни изпревариха, защото на народите е дадено ясновидство…
— Колкото и закъснял, сговорът ни иде съвсем навреме! — оживи се, като внезапно прогледнал, полуслепият княз. — Нека ти обадя, че Константин Брадати се стяга за най-голяма битка с българите. На пристана на Константиновия град, казват, корабите били повече от рибата. Из цяла Анатолия плъзнали глашатаи да събират свирена войска. Походът бил назначен за времето на равни ден и нощ. Кога е то?
— Моите жреци ще го пресметнат точно — увери го ханът. — А как узна тъй изтънко що става в ромейската столнина?