— Известно е, ние сме навсякъде! — горчиво отговори князът. — Всеки втори човек в града на Константина е роб из Словениите. Нищо не остава скрито за нас.
— Сега речи ми, ювиги — пак смирено помоли той, — какво си мислиш за войната, която ни грози? Дали (както има обичай) да уловим планината и да оставим похода да се навилнее до умора, до глад? Дали …
— Искам да говоря само с княз Славуна! — заповяда Аспарух.
Всички, съветът на боилите и свитата на княза, се оттеглихме. Още дълго, чак до пладне всъщност, гледахме отдалече как двамата властели седят и си приказват. За какво ли? — питах се, въпреки че се догаждах за какво.
Вечерта на същия ден стана приношението, с което господарите на българи и на словени скрепиха своя сговор.
Още преди заник Славун и Аспарух, всеки със своите хора. се упътиха към един от немалкото околни хълмове. Предвождаше ни полуслепият старец. Той крачеше начело на малката дружина конници и пешаци, учудващо уверен в посоката, с учудващо пъргава стъпка. На мене, християнина, той напомняше библейски патриарх; вечерникът ветрееше ризата му, белите коси. Вдъхновено бе лицето, върху което десетилетията бяха опнали мрежа от дълбоки гънки. В едва зрящите очи се оглеждаше цялата хубост на смълчания за кротка дрямка божи свят.
Зад княз Славуна пристъпваше ханският вран кон. Ханът ни беше в облекло на първожрец, следваше го ловно куче от рядка порода — малко такива животни бяха очитавели при преселението ни. А приближените на княза водеха пък на въже пъстър и игрив козел, дето все се теглеше да пасе.
Празнично бе нашето вечерно шествие през мекото поле, по облия хълбок на хълма — там, на върха растяха сякаш от правреме невиждано мощни четири дъба. Сиянието на залеза се процеждаше през клонака им, между вейките цвъртяха безчет птици. А под дъбовете стърчеше прост, груб камък, отесан отгоре.
Навярно ми е личало доколко внушението на това избрано от Перуна място ме зашемети, навярно и аз съм изглеждал твърде особено, та хан Аспарух попита:
— Що ти има, Велизарие?
— Дотук бях отстъпил от своя господар, от своето рождение, но не и от вярата си, ювиги … — признах му открито. — Чест ти прави, че никога не поиска от мене гова. А днес чувствувам, че освен варварин, съм станал и езичник — никой бог не може да вдъхне у човека такава страхопочит, каквато ни навява божият свят.
Княз Славун вървеше крачка пред ханския кон, той ме чу. И каза без да се обърне.
— Не бих държал при себе си християнин, ювиги! Ти не си патил от бога им. Непреклонен, стиснат и кръвник е техният бог.
— Затуй пък познавам Велизария, старче — кротко отби нападката му ханът.
— Беда ще ти навлече християнинът, чуй думата ми!
Така, докато за лишен път и все примирено слушах израза на варварското недоверие към личността ми, нашето малко шествие опря до оброчището. Там, в червеносинята заря на късния залез вождовете на два народа трябваше да принесат жертва на бога, когото наричаха различно.
Това те сториха пестеливо — без думи.
Хранените хора на хана и на княза обкръжиха господарите си; двамата господари излязоха напред, при грубия лишасъл камък. По двамина българи, по още толкова словени простряха върху камъка кучето и козела — ръцете им с мъка удържаха подивелите от страх жертвени животни. Пред очите им бяха двата животински корема; виждаше се как под ребрата лудо се блъскат две още живи сърца.
Аспарух и Славун едновременно извадиха обредните си ножове. После князът направи знак с глава и заби своя в гърлото на козела. А хан Аспарух сряза кучето от главата до опашката.
Вече отдавна не ме отвращаваше този обряд на езичници. Не ме отблъсна и ловкостта, с която ханът бръкна в горещата утроба на кучето, изтръгна още трептящото му сърце и го вдигна високо.
— Гледайте! — призова той. — По волята на Тангра ние ще победим!…
Българите размениха смутени погледи никой никога не бе присъствувал на тъй кратко тълкувание след принесена жертва.
Надолу се връщахме по мрак. Един от нашите бе качил княз Славун на своя кон. Движехме се разбито, умълчани. По едно време ханът ме доближи. Чувствувах как се двоуми преди да ме запита:
— Велизарие, смяташ ли, че моите хора ми повярваха?
— За кое, ювиги?
— Дали не разбраха, че аз нищичко не смислям от тази мазна червена каша? Та аз не съм се учил за жрец.
— Можеше негли да изречеш по-витиевати, по-пространни тълкувания. Хората ти всякак ще ги разнесат между народа …
— Не ми дойде на ум. На ум ми беше едно: трябва да победим! Това и изрекох, какво повече?
22.