След нашия сговор с княз Славуна в съвета седяха и словенски първенци. Те бяха се променили твърде от деня, когато дойдоха да ни предложат сговор — словените вече се държаха със самочувствие и достойнство, при все че заемаха място (ако изключим стария княз) зад българските боили.
Щом ханските хранени хора ме мярнаха, освободиха ми къде да седна.
— Прочее, докато тук привършвате работата, аз ще отскоча с чиготите си до морето. Ще се върнем чак когато видим ромеите да слизат.
— А ако ромеите са поели по сухо? — попитах аз.
— По билото на планината княз Славун е разположил свои съгледвачи Те ще …
— Не се издавай пред него! — рязко му попречи князът. — До вдругиден василевсът ще научи що кроим.
Ханът стисна зъби и премълча. за да продължи след малко, откъдето бе прекъснат:
— … Те ще ни обадят, ако се зададе по сухо ромейска войска. Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.
— С чиготите само? — зачуди се князът.
— Няма да давам бой при морето! — заяви хан Аспарух. — Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.
— Петдесет пъти по хиляда, обаждат нашите от Константиновия град — промълви княз Славун. — Не се е запомнило …
— Друго се помни, старче — с корава усмивка изрече ханът: — броят на бойниците бива равен на опасността. Ще рече, василевсът има българите за преголяма опасност.
23.
Бях до хана. Морето се стелеше под нас, приказно хубаво в своята благодатна есенна умора, без ни една гънка върху синия си, гальовен гръб. Кърваво-червеният скален бряг се извисяваше внезапно зад него и ни позволяваше да обхванем синята далечина. Зад нас беше се разположила дружината, разседлала от осем дни вече. Българите дремеха под ласкавото слънце, говореха си или решеха конете. Бе меко, сънливо, спокойно време.
През ония дни само ханът излъчваше безпокойство За броени дни той измършавя. Натегнат, от тъмно до тъмно не се отделяше от отвеса на брега, приковал поглед в хоризонта. У себе си аз усещах не по-малко напрежение идните дни трябваше да решат изхода на едно дело, към което неволно в началото, а по-сетне и с цяла воля бях принадлежал. Почти двайсет години … Речи го, един мъжки живот.
Надвечер Слънцето клонеше някъде над сушата, морето бе станало по-ярко и непрозирно в полегатите му лъчи. Ханът за малко напусна своята безсменна стража, дойде при мене.
— Надвечерен покой… — промълви той. — Дивя се колко спокойни са хората ми пред битка, от която ще зависи всичко… За тях тя е просто ново зърно в наниза на българските изпитни: хазари и преселване, редушки и глад, усилия. Сега пък — ромеи.
— Ювиги! — възкликна някой.
Като се извърнах към него и към морето, съзрях, че то е обсипано с голям брой черни точици.
Ханът мигновено залепна о скалния ръб — очите му се превърнаха в зорки острия, които прерязаха разстоянието до хоризонта. После той ги впи в мене, все така безжалостни.
— За този ден, за дните от утре нататък се готвя вече дълго — изговори той многозначително. — Ти не знаеш, Велизарие, кой е последният дълг на всеки роб по нас: да убие господаря си по негова поръка.
Занемях.
— Каквото и да повеля отсетне, нека важи сегашната ми повеля: убий своя хан, Велизарие, ако той загуби битката с василевса!
Не усетих как се смъквам на колене пред този страховит Аспарух.
— Пощади ме, ювиги!… — шепнех. — Отмени страшната си заповед!
— Не! — като с нож отсече ханът. — Искам за мене непобедата да означава смърт. Ето защо: не бива да вярваме дори на себе си, хора сме. Прочее, ако бъде сигурно, че щом не надвия, ще умра, тогава бих заложил в боя сетната своя сила, цялата си воля. Казах!
Не можех да не се подчиня, да не приема клетва, че ще изпълня най-тежката от всички задачи, които съм получавал от хана. Аспарух се вслушваше във всеки звук на клетвата ми (закълнах се по християнски), сякаш проверяваше неговата истинност. Явно, за него бе от голяма важност да бъде уверен, че не ще надживее нашето възможно поражение.
Тогава — разтерзан, ужасен — ме споходиха разбъркани, откъслечни спомени. Като например: у дома, в Константинопол, нямаше роби българи. Всякакви други, но не и българи, макар дружини и племена от отделни Българи преди Кубратовата да бяха воювали неведнъж с ромеите. Вероятно ли беше в една война да не паднат пленници от две страни? — Не. А защо в родината ми нямаше роби българи? Дали са ги избивали, дали бяха се убивали сами? Нямаше го велеученият дякон Партений да отвърне на въпросите, които твърде късно си поставях …