Колкото до сетния дълг на най-приближения до владетеля роб из Изтока, също си спомних — бях чувал като дете невнятни легенди. За понтийския цар Митридата, за кого още? … След загуба на битка, на война, на държава източните господари нареждали на робите си да ги довършат, понеже не се доверявали на собствената си ръка. Христе, кой да допусне (онова дете ли, захласнато в пъстро-тъканите, дъхави предания), че до ден ще му се падне сам да бъде палач на човека, с когото бе делил постеля, залък тъй много изобщо! …
Те наближаваха и наближаваха; катъргите им бяха движени от хиляди весла. Ние ги следяхме без да проговорим; всеки броеше наум.
Ханът не се осланяше на тяхното броене, а ми съобщаваше своето: трийсет… четирийсет … сто и деветдесет … триста и шейсет… четиристотин и деветдесет… Четиристотин деветдесет и три! А аз записвах числата върху песъкливата земя.
Нямаше у него и помен от болезнената острота, с която бе ми заповядал собственото си убийство. Още не бях дошъл на себе си подир своя обет, а Аспарух вече ме разпитваше:
— По колцина хоплити носи една катърга?
— Най-малко стотина.
— Пресметни тогава!
Извърших сметката пак върху пясъка.
— Около петдесет хиляди човека … — прошепнах. Настъпила беше — докато пресмятахме вражата сила — светла есенна нощ. Месецът рисуваше върху водите сребърна пътека. Ромейските катърги, или прости, но големи ладии, бяха съвсем близо, речи го — под скалистия нос, където бяхме накацали. Те не можеха съвсем да доближат брега, закотвиха се преди плитчината. От там войската се прехвърли в по-малките лодки, дето я изнесоха на сушата.
Но преди това и по-скоро успоредно с това видяхме суетня около една катърга, която изпъкваше всред другите с позлатеното изображение на носа си, с яркоцветните си, макар прибрани сега платна. От великолепната катърга се спуснаха също не в обикновените корита няколко десетки мъже. Един от тях се отправи към брега сам в лодката си. Тя се понесе стремглаво, защото имаше поне десет гребци.
— Василевсът! произнесох с трепет.
До онзи миг все още не ми се вярваше, че срещу варварския ни онгъл ще потегли начело на войските си лично Константин Четвърти Погонат.
— А как иначе! — отрезви ме студеният глас на хана.
Макар от стотина стъпки височина, смогнахме да различим василевса по разкошната бойна премяна — позлатен нагръдник и шлем, около който бе изковано подобие на корона. Немлад, натежал мъж, дори накуцвайки, Константин беше внушителен — той премина с господарска крачка дългата дъска между лодката му и брега. Той стъпи твърдо на пясъка.
С лице към морето, Константин изчака велможите си — стратези и малоброен клир, който изнесе и хоругвите. Колко отдавна не бях виждал нашите свети знаци!
Така, преди да се заизсипва върху сушата безчислената ромейска войска, там бе отслужен молебен. Архиерей в пълно одеяние помоли Христа за победа над езичеството, тоест, за успешно наше изтребление. Бях отвикнал от такива молебствия, та сега (плътният глас на владиката се издигаше чак до нас горе) с отврата чух как войните на всеблагия ни изпросиха мъчителна смърт.
— Горещо се молят за гибелта ни … — преведох шепнешком на чиготите, които не ме удостоиха с отговор, увлечени от странното зрелище.
В това време долу архиереят вече благославяше земята, върху която ромеите следваше да се прославят. Той поръси със светена вода пясъка — знак, че християните могат да стъпят на очистения от езически бесове бряг.
Крайбрежната плитчина набързо се запълни с мъже, които се блъскаха, носеха, дърпаха или влачеха нещо си; сребърната пътека на месечината се накъса, почерня отсамният й край.
— Веднага на път! — тихо заповяда хан Аспарух. — До съмнало да бъдем в онгъла, това ни дава два дни преднина.
Българите безшумно се отправиха към конете си, мълчаливо яхнаха.
Като вятър се понесохме в синьото безветрие през равна като длан Мизия.
До дните на предсражението бях виждал българите в многогодишно скитане или в неголеми схватки, в набези над ромейските области. А през ония дни присъствувах стъписан пред явление велико — целият ни народ се готвеше за съдбоносен бой.
Вече втори ден стояхме във всеоръжие — чакахме да изникнат ромейските кохорти. Многохилядната ни конница бе разположена из богато гористия пояс, опасал подножието на нашия укрепен хълм. Тоест, в гората, зад завършената вече стена от греди и кал. Докъдето тя позволяваше на погледа да стигне, виждаше се все същото — хора и коне. Изумен бях, дето над това гъмжило не се издигаше врява. Съсредоточени в своята готовност — не просто боеготовност беше тя, а висша жертвоготовност, — българите просто изчакваха своя час. Наглед заети с най-делнични дреболии (нали времето течеше бавно като равнинна река), все пак се забелязваше, че умът им е другаде — насочен към неразгадаемото за днеска утре.