През шумака на пренаселената гора се съзираше върхът на хълма; неговото голо теме бе пусто, ако не броим ханската шатра там. Аспарух не се свърташе в нея, затънал до уши в подготовката за боя. Когато се изкачих горе, за да го подиря, още веднъж огледах бъдещото полесражение: противостоящите обли рътлини, уютната долина под тях …
Като театър, където все още не са излезли играчите — рекох си. — Така ли изглеждат, господи, местата, посочени от тебе за арена на историята? …
Обърнах ли се към отвъдната страна на онгъла, която слизаше до блатата, бях поразен от настъпилите там промени. Много начесто бяха се струпали направо върху пръстта българските челяди и родове. Ни един мъж — освен престарелите. Майки с дребосък, родилки, бабички, незамомили се още момичета … (Забравих да спомена, че в гората всред конниците се намираха всички млади и здрави жени, ненатоварени с кърмачета или пък трудни.)
И тук безмълвие … Немощните, уязвимите бяха възложили своята съдба на българските бойци и на бога. Щяха да преплуват през събитията или да се удавят в тях съгласно световния жребий.
Прекосявайки стана на хората, негодни сами да се защитят, осъзнах колко много бяха българите, станали ми родно близки в течение на двайсетилетното ни съжителство — жената на словенина Безмер например със своите шарени, родени от смешение, дечица. Престарелият боец Докс, изсъхнал и схванат. Вдовицата на боила Севар, скупчила наоколо си дузина внучета. Моята Ие с момичетата ми, кръшни като сърнета…
— Защо си тук? — не ми се зарадва тя. — Защо не си при синовете ни?
— Обещах ти вече, в боя ще бъда с тях — успокоих я. — Сега търся хана.
— Надолу е. При словените — упъти ме Ие.
А аз не побързах нататък. Прегърнах от цяло сърце дъщерите си, притиснах лице между двете черни, напечени главици, целувах раменете и челата на своите деца. Имах чувството, че се сбогувам с тях. Ие ме гледаше със странен израз: и нежен, и корав.
— Върви, върви! — побутна ме тя. — Пази момчетата! Глупави са още, не умеят …
С мъка се откъснах от семейството си. Стъпката, с която слизах към блатата, не беше много мъжка. Тежаха ми годините, изминатият път, грижата за тъй много скъпи хора в опасност…
Ханът бе всред тълпата словени, събрали се край блатото; нещо им говореше. Упътих се нататък, когато чух вик със силата на рог:
— Идаааааааааат!!!
Този вик прониза всекиго в стана — многолюдието, сбито или разпиляно из онгъла, за миг замръзна. Неподвижната и безгласна картина биде оживена от едно-единствено действие — към върха на хълма припряно се отправи Аспарух. Сподирих го.
Горе още не бе сколасал съветът; ханската шатра бе уединена. Двама ние, вторачени в отсрещните височини, чухме зад гърба си шумолене.
Бе онова момиче, дъщерята на загиналия боец Коркут, която преди месеци ханът прибра при себе си. Вече не сиромашки облечено, но не и гъвкаво, наметката му не смогваше да скрие бъдещата майка. Тя беше се измъкнала из шатрата на хана, диво безпокойство загрозяваше нейното лице.
— Върви при жените! — нареди Аспарух, без да я погледне. — И се пази!
Дъщерята Коркутова (още не знаех, че я викат Севине) отстъпи към укритието на беззащитните.
Веднага я забравихме, вдадени да наблюдаваме лъкатушния хоризонт.
— Идааааат! — повтаряше високо стражата от кулите.
— Ето ги! — каза късо Аспарух.
Действително. Насреща, преди да съзрем вражата войска, прободоха синевата дълги копия. След тях — пъстри хоругви. И едва тогаз изникнаха първите ромейски редици. Макар отдалечени, пъстротата им ни взе очите: излъскан бронз и цветни мантии тук-там, златовезани хоругви и едри, гледани коне. (Конете всъщност бяха редки, още по-редки — каляските.)
Така, както поръбиха хоризонта, откъдето можаха да видят нашата крепост, първите ромейски редици май че получиха заповед да спрат, понеже спряха, а по-задните се пръснаха вляво и вдясно в желанието си по-скоро да опознаят полесражението. Сега от край до край пъстрееше весело чертата между земя и небе.
— Нека да погледаме! — предложи Аспарух.
В гората под нас всяко дърво натежа от бойци. Скрити всред шумата му, българите също опознаваха противника. Те не показваха ни следа от смут, а по-скоро бодро любопитство и едва-едва посъбудено ожесточение. Тъй стрелецът разглежда изкуствената цел преди да й пусне стрелата.
— Шаренко … кипро! … — продумваше по някой на себе си или пък подсвирваше тихичко: — Фют! … Като на сватба … Невям и ще засвирят…