По времето, което описвам, никому не беше до мене — дори самият аз бях не точно аз, а частица от грамадното боеготовно построение, което всеки миг можеше да задействува извън волята на хилядите съставящи го човеци. Чак днес, под ключ като осъден на смърт, комуто са дали надежда да бъде помилван с цената на унизително предателство, обикнах страстно спомена за дните на единственото мъжко дело, в което съм бил участник — битката за българската държава отсам Истъра.
Подозирам, че възторгът ми, озарил моя спомен за онези велики войнишки денонощия, звучи лъжовно: един ромей, честит, загдето потта, кръвта му са оросили основите на Аспаруховата държава! Как не! — ще си помисли всеки читател на моята беззвучна изповед. (Беззвучна, защото твърде скоро нечия могъща ръка ще затисне устата ми, ще предаде на огъня пергаментовия куп, който натрупах за цяла година затворничество.)
Ако несбъднатият ми читател би разсъдил не с мярката на своя, а на нашия век — седмия, — нямаше да ме упрекне в лъжа.
Не питайте къде бе разликата между мене и вас, не ще смогна да я обясня. Непознати за мисълта ми са всички времена отвъд моето столетие.
25.
За това, което се случи през следващите дни върху малкия къс земя, избран от историята за поле на действие, ще научите вече не само от мене — аз бях на едната историческа страна. Моят приятел от детство, Валериан, слаб школник, ала неуморен честолюбец, е придружавал василевса и в похода му срещу българите. (Едва след завръщането си узнах, че угодният Валериан бил станал началник на тайните работи в империята — отговарял за съгледвачите и подслушвачите …)
Прочее, по-късно Валериан ми разказа как бяха изглеждали същите събития, видени от противната страна, където бе стоял той. Направи го, воден от убеждението, че по разумни причини ще предпочета да опиша събитията именно откъм втората страна.
Намирах се крачка зад хана, докато двете войски взаимно се изучаваха — при нас беше тъй: всеки мъж трябваше да знае с кого ще воюва.
Както отпосле ми разказваше Валериан (винаги вляво от василевса при съветите и сраженията, защото отдясно било мястото, отредено за ромейските първенци с явно качество: стратези и архонти), към средата на пъстрия ръб между небе и земя бил щръкнал сам си Константин Четвърти.
Потомците на онези, които по мое време победиха император Константин, вероятно биха го изобразили като бездарен държавник и плашлив военачалник, но, казано по съвест, той бе един от значителните мъже на века ни. Отразил много пъти външни и вътрешни врагове, ловък, непроницаем и хладнокръвен владетел, Погонат постигна през дългото си управление победа, която ни се чинеше невъзможна; той отклони арабското завоевание от североизточна към западна посока — това се вика решаваща намеса в историята. Тя му придаде оправдано самочувствие на стратег. Особено високо беше то през въпросната есен, едва месеци след триумфа на Погонат над арабите.
Та василевсът мълчаливо съзерцавал бързото българско укрепление и местността изобщо. Както винаги лицето му — малко подпухнало, немладо, но умно — не изразявало нищичко.
Стратези и велможи от свитата му напразно надничали да подразберат как намира той състоянието на нещата — по-лошо или по-добре от очакваното. Константин само казал:
— При силите, които водя, разположението на врага няма значение.
Той дал знак с два пръста: тук! Ония, на които това било работа, се втурнали да разпъват на посоченото място неговата, а подир нея и останалите шатри на ромейските предводители.
Междувременно василевсът заповядал на стратега Ираклий, стар, заслужил в арабските войни пълководец:
— Нека преди зазоряване съгледвачите изяснят какво представлява това — Константин Погонат небрежно посочил онгъла ни — от ляво, от дясно и откъм гърба!
Над земята се стелеше морава дрезгавина, кротка и ласкава, както бива през ранната есен. Насреща, върху най-личния от голите хълмове, вместо настръхналата с хиляди копия и десетки хоругви ромейска войска, сега се изрязваха пъстрите шатри на василевс и стратези. Докъдето поглед опира, вълнистата равнина бе осеяна с огньове — ромейската войска беше се разпръснала навътре в сушата, отбягвайки (както е разумно) коварните блата.
Ювиги Аспарух бе престанал да разглежда вражия стан.
— Макар да вярвам, че нощя не ще извършат нищо — рече той, — удвоеге стражата по стени и кули!
Бойците вече напуснаха укритието на леса, сбираха се на вечеря без огньове, понеже ханът бе заповядал:
— Не палете огън!