На моя въпросителен поглед той отговори:
— Най-много от всичко плаши човека незнайното. А природата на огъня е такава, че той прави нещата ясни. Ето, насреща ни станува край огньовете си многохилядна ромейска рат, видно е. Пък ние отсам сякаш не живеем, няма ни … Не е ли зловещо?
Заедно с първенците от съвета и нашите хилядници последвах хана низ хълма; навлязохме в гората, където се готвеше за плитък сън войската ни.
Докато вървяхме в нишка един след друг, откъм стана на ромеите чух забравени звуци — вечерна молитва. Уединен глас се извисяваше в синята тишина, молеше бога за благослов.
Спрях встрани от върволицата първенци, заслухтях. Христе! — потърсих по навик своя господ, но със смесица от вяра и невяра. — Нима на тебе е нужно всичко това? …
При ромеите — както отсетне ми предаде Валериан — се молела цялата войска. Гологлав, на колене пред архиерея бил василевсът, встрани и зад него — големците. Отдире коленичили простите редници по хилядни и стотни. Десетки хиляди хора, облъскани, угрижени, недояли — животът им бил преминал под чужди небеса, в неспирни войни за благото на империята и на шепа господари. Подбрани сега на нова война, те всъщност просели от Христа не победа, а живот и здраве, мир. Дай най-после мир, боже! — шепнел не един от тях. Спаси нас, господи!… Нямало го всред ромеите онзи твърд стремеж към победа, какъвто — мислех си аз при разказа на Валериан — бях угадил у българите през същата нощ.
Когато Аспарух слезе при своите бойци, те полугласно взеха да си предават един другиму: ювиги ханът! … Към нас прииждаха и прииждаха мъже, жени — бе тъмно, та не можех да определя докъде се простира човешкият разлив, всред който се озовахме, но по приглушените шумове от всички страни се разбираше: българите се стичаха към своя вожд, жадни да чуят волята му.
— Люде! — невисоко им заговори Аспарух. — Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.
— Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки-! — все невисоко, но внушително говореше Аспарух. — Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма! …
Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си(.
Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.
— До утре призори! — завърши ханът.
У никого — забелязах аз — това призори не предизвика трепет, при все че от зората ни делеше нищожното време на един плитък войнишки сън. И защо ли да ги стъписва утрешната битка? — рекох си. — Те вече се чувствуват влезли в сражение.
И така, докато войниците ни се слягаха под дървесата, ние отново се изкачихме горе. Ханът държеше да разчертае и раздаде предстоящия ден на военачалниците си. Из ненадах се, че той им изложи замисъл, за който не беше се съветвал с тях.
— Съгледвачите ни са скрити на по триста крачки без предисловие поясни Аспарух на боритаркана. — Твоите конници ще преплуват Дуна веднъж нататък, а после обратно, тъй ще се озовете дълбоко в гръб на василевса. Неусетно. Щом съгледвачите запалят димливи огньове, ще разберете, че боят при онгъла е започнал. Започвайте и вие тогаз! Знаеш как, от деца сте се учили. Прочее, вземи своите дружини и потегляйте веднага!
Паган кимна, стори поклон и изчезна в мрака.
— Отспете си колкото дал бог! — разпусна ханът съвета на боилите, след като разпредели помежду им войската, след като уточни мястото и дълга на всяка дружина.
Чудех се наум колко подробно бе предвидил той всичко. А пред него беше съвсем първото през живота му голямо сражение. Не е ли страшно, че най-първото е тъкмо решаващо? — викнах си, следейки зорко всяка дума и движение на господаря си,.
Странно се държеше тогава Аспарух — сякаш бе сам. Той се разстъпи, впери очи в многозвездното небе, после замижа, потънал в мисли. Явно и не смяташе да спи.
— Ювиги — обадих се след време аз, — ти досега кри от мене начертанието си за боя, понеже не ми вярваш, нали?
— Да — отговори той. — Доверието в хората е взело много жертви, а аз нямам право да жертвувам нашите изгледи да оцелеем.