— Разбирам … — смънках. объркан. — Може би ще заповядаш да ме вържат докато трае битката.
Аспарух май че обмисляше и такава възможност, защото не отрече веднага:
— Не. Под твое началство оставям бойците по стената от предна страна.
Ставаше дума за онази част от нашето укрепление, която имаше кули и две порти.
— Разбирам… — повторих горчиво. — Ако бъда извън стената, току виж съм пребягал при своите.
Ханът не отговори, отново потънал в себе си, недостъпен. За него мълчанието ни не беше нежелано.
— Разпореди утре преди съмване всички да бъдат на крак! Ще принеса голяма жертва! — каза много по-късно той.
26.
Пурпурна, бистра заря оповести, че денят наближава. Слънцето още не бе изплувало, земята продължаваше да дреме в синкаво. Из тази сумрачна синилка се навдигаха ’ бойците ни, оставили конете си в гората; събираха се върху голото теме на хълма.
Там стояха те, затънали до колене в белезникавата мъглица на зазоряването, а над нея се очертаваха могъщите им плещи, лица.
Почти боязливо се присламчих към езическата рат, към която — след нощесното Аспарухово откровено недоверие — чувствувах, че не принадлежа.
На голия връх стоеше ханът. Не мигнал през нощта, той ми се стори стопен — така, че цял беше яка кост и натегнати жили, цял бе закалено оръжие. Зад хана бе княз Славун в празничното си наметало.
Двамина българи изведоха напред едногодишен жребец с ален косъм. Венец от есенни цветя се виеше около гъвкавата му шия, пъстри пера бяха вплетени в гривата му.
Княз Славун запали благовонни треви. Над хълма се проточи дъхав дим, пропърхаха радостни пламъчета. ЗазЯпан в обряда, с който словенският княз просеше помощ от Перуна, пропуснах самото жертвоприношение. Зловещо хъхрене отбеляза смъртта на кончето. Над него бе ханът. Отправил поглед към пламтящото небе, където ликуващо пристъпваше зората, Аспарух изговори с необикновена сила:
— Тангра, помогни!
От насрещната височина (разказа ми Валериан) врагът бил забелязал езическия обряд. Константин Погонат наблюдавал дима от благовония и човешкото гъмжило около нашия хан.
— Прокълни ги, господи! — изговорил, кръстейки се, архиереят. — Стига са сквернили Христовата земя с гнусните си приношения!
Император Константин имал обаче по-съществени грижи.
— Прибраха ли се най-после съгледвачите? — попитал той.
Архонтът Анастасий отговорил:
— Тук са.
Към килима пред императорската шатра пристъпили четирима, кални до челото чак. Константин им повелил с ръка да говорят:
— Укреплението на варварите изглежда ей така, всесветли — коленичил единият и очертал с показалец върху килима продълговато, заоблено нещо. Двете му тесни страни се губят в гората, а отвъдната, широката, опира о голямо блато. Оттатък блатото тече Истър, но няма как да се достигне през оная дълбока тиня. С една дума, като разбием българите, не ще могат да избягат към реката. Единственото им спасение е насам.
Съгледвачът посочил долината между роМейския и българския хълм.
— А тук да ги оградим е лесно — наставил Анастасий, началник на четиримата съгледвачи.
— Не знаем какво се крие в блатата — процедил василевсът.
— Знаем — отвърнал не без гордост съгледвачът. — Колкото и опасно, трябваше да проверим дали из блатата не е пръсната стража. Цяла нощ, всесветли, кръстосвахме из тиня и води, слухтяхме като копои. Нищо!
— Дали? — обърнал се василевсът към стария военачалник Ираклий, с което му позволил да заговори.
— Известно е, че българите воюват винаги на кон — изтъкнал стратегът. — Конят се плаши от тресавище. Силата на българите е в коня, но там е и тяхната слабост — нужна им е твърда земя, за да се бият,; Докато пешата войска — нашата — може навсякъде. С една дума, откъм гърба си българите нямат защита.
— Да речем … — не бил съвсем сигурен василевсът. — Тъй или иначе покрай блатото ще държим безсменна стража! Наредете! — махнал той към стратезите си.
Константин Погонат закратко се умислил, отсреща в българското укрепление обрядът бил привършил, бойците се отлели из’гората. Един мъж и един кон до него — това се виждало на голия връх.
— Да се строи войската! — заповядал василевсът. — Ще й говоря преди боя.
Никога още, макар и роден, расъл във Византия, не бях присъствувал при предбойно строяване на ромейската войска — величествена, вдъхваща страхопочит гледка. Намирах се в една кула до първата порта; от тук следваше да водя отбраната на стените ни, ако — недай, боже! — работите стигнеха до отбрана на стените. Пред погледа ми се разстилаше цялото предстоящо полесражение, обрасло с пожълтяла трева. По раздвижването, което настъпи отсреща, подразбрах — ромеите бяха получили заповед да се строят.