— Да, сър.
— И после искам да си приготвите багажа за Ла Палма.
— Не, сър.
Президентът не беше свикнал да му противоречат, но изглеждаше по-скоро стреснат, отколкото ядосан. — Моля?
— Казах не, господин президент. Мисля, че хората, изпратени от Айра на острова, са по-квалифицирани да изследват вулкана. Те са специалисти в тази област, а аз не съм. Само ще им преча. Смятам, че е по-добре да придружа агентите, които ще бъдат изпратени да спасят Тиса Нгуен.
— Изключено! — изрева Барнс. — Няма да позволя цивилен да се включи в екипа ми. Щом мислите, че ще пречите на специалистите по вулканите на Ла Палма, как смятате да помогнете на контингент оперативни работници на ЦРУ?
Мърсър можеше да злорадства. Барнс го заслужаваше, макар че просто се опитваше да защити феодалното си владение. ЦРУ трябваше да знаят за случая много преди Мърсър да им го поднесе на тепсия. Барнс беше унижен и трябваше да намали щетите, за да възстанови авторитета си. Не му беше по вкуса да работи с Мърсър, затова се нахвърляше срещу него.
— Господин Барнс, забравяте един основен факт. Никой от хората ви няма представа как изглежда Тиса Нгуен. В даденото положение портретът по мое описание няма да свърши работа на спасителния екип.
Директорът на ЦРУ се накани да отговори, но затвори уста. Нямаше какво да възрази. Дик Хена закри с ръка устата си, за да не може никой да види усмивката му.
— Имате право, докторе — каза президентът. — Предполагам, че знаете в какво се въвличате?
— Да. Нямаше да го правя, ако не смятах, че е важно.
— Тогава ако изпратим хора да намерят и да измъкнат Тиса Нгуен, смятайте се за член на екипа. — Президентът стана и строго огледа събралите се мъже. — Засега не искам информацията да излиза от тази стая. Извършете необходимите проверки, но без да вдигате шум. Ако изригването на вулкана е сериозно, както мислим, имаме малко време преди медиите да го надушат. Всички знаем какво ще стане след това. Доктор Мърсър, на всичко отгоре вие сте мой специален научен съветник. Искам възможности за избор.
— Възможности за избор, сър?
— Да спасим нашата страна. Може би разполагаме само с две седмици или с два месеца. Всички сме на мнение, че евакуация е изключена. Дори да успеем да я осъществим успешно, ако бедствието се случи, Съединените щати ще престанат да съществуват в сегашния си вид. Същото се отнася и за частите от Европа, където ще удари вълната цунами. Трябва да има начин да предотвратим изригването или да стабилизираме стената на вулкана. Това са възможностите за избор, които искам.
— Разбирам — отвърна Мърсър, като си помисли, че президентът няма представа какво иска.
РИНПОЧЕ-ЛА, ЗАПАДЕН ТИБЕТ
В западните части на Тибет няма многобройно постоянно установено население. Пасищата за ползване от пастирите номади и обработваемите площи са малко. Поради тази причина след окупацията през 1950 година китайските военни поддържаха строг контрол и използваха земята за собствените си цели. Затворите за политически престъпници не бяха много, но районът се наблюдаваше и границата между Непал и Индия се охраняваше от радарни инсталации. Тибет беше анексиран като буферна държава и китайците го държаха изкъсо. С изключение на отблизо следените туристически групи, чужденци не бяха допускани извън столицата Лхаса, а достъпът в западните части на страната беше почти забранен. Военни патрули редовно обикаляха малкото пътища и никой нямаше право да прелита над територията. Неколцината търговци на наркотици, които дръзваха да изпитат въздушната защита, мигновено биваха засечени от базирания на земята радар и по-късно взети на прицел от някой „Миг“ или „СУ“.
Страната на покрива на света беше обвита в легенди и загадки и нямаше по-непознато място от западната й граница.
За да запази тайната на долината, Ордена имаше строг протокол за достъп до Ринпоче-Ла. Придвижването от границата с Непал никога не следваше един и същ маршрут два пъти и не продължаваше по-малко от две седмици, но въпреки тези мерки заплахата от разкриване беше голяма. Този период от време не включваше дните, прекарани в Катманду за изплъзване от китайските информатори, задръстили столицата на Непал, за да изкарат някой юан, като докладват за подозрителни хора.
Придвижвайки се мъчително и пренебрегвайки изискванията за безопасност, Люк Нгуен принуди групата си да заведат сестра му от Непал до Ринпоче-Ла само за осем дни. Те рискуваха, като използваха камиони по открити пътища, и едва успяваха да се скрият, когато специално модифицираните за разредения въздух на Хималаите хеликоптери изреваваха през планинските проходи. Хеликоптерите често патрулираха в района и търсеха бегълци от „работническия рай“, който китайците бяха натрапили на народа на Тибет.