Към тях се добави тревогата за Филип Мърсър.
Беше сигурна, че се е спасил. След като го остави върху носещата се по водата цистерна и заплува към лодката на Люк, Тиса се опита да убеди доведения си брат, че само тя е избягала от потъващия ферибот. Той не й повярва, но напливът от оцелели, които се мъчеха да се качат на моторницата, едва не я преобърна и го принуди да отплава, без да организира издирване. Мърсър сигурно беше спасен, когато до Санторин бе стигнала вестта за потъването на ферибота.
Страховете й се дължаха на онова, което щеше да се случи. Тиса се запита дали трябваше да си прави труда да предупреждава Мърсър за Ла Палма, след като не можеше да бъде с него. Той несъмнено щеше да се досети, че вулканът на острова ще изригне, и щеше да се опита да сведе до минимум разрушенията и жертвите. Мърсър щеше да отиде в Ла Палма и да бъде един от първите, които щяха да загинат. Намесата й бе предопределила съдбата му. Тя бе осъзнала, че през краткото време, прекарано с него, Мърсър бе събудил у нея чувства, каквито не мислеше, че е способна да изпита. Беше се влюбила в него, но повече нямаше да го види.
Онзи, който бе казал, че е по-добре да си обичал и да си изгубил любимия си, отколкото никога да не си обичал, не е имал представа какво говори. Тиса погледна китката си, където няколко часа бе носила часовника, който Мърсър й подари. Жестът му беше изключително мил, но той не би разбрал защо тя не иска да носи часовника, нито страха й от времето — колко е ограничено и как не издържа на постоянното напомняне.
Но сега й се искаше да го бе задържала.
Манастирът беше построен толкова солидно, че сякаш поглъщаше всички звуци. Тиса не чу стъпките пред вратата на стаята и разбра, че някой идва идва при нея, едва когато тежката желязна ключалка изщрака. Тя не вдигна глава. Не беше необходимо да поглежда, за да види, че е дошъл брат й.
— Остави ме, Люк.
— Знаеш, че никога няма да го направя — прошепна той. Когато бяха в Ринпоче-Ла, те говореха на тибетски, а извън пределите на селото — на френски или на английски.
Тиса вдигна глава. Беше изгубила очилата си по време на бягството от ферибота. Резервните не отговаряха на диоптъра й и я принуждаваха леко да присвива очи, за да фокусира зрението си. Люк беше облечен като нея в широк вълнен панталон, памучна риза и дебело наметало. Тя забеляза, че е започнал да носи пистолет, затъкнат в колана.
— Какво се надяваш да постигнеш, като ме доведе тук? Люк прекоси тъмната килия и застана пред нея. Тиса почти усети ръцете му на раменете си, но той се въздържа и не я докосна.
— Исках да си в безопасност.
— От какво? От неизбежното?
— Тиса, не е нужно да се държиш така. Прощавам ти, че се опита да предупредиш света. Понякога дори аз мисля, че го искам. Но и двамата знаем, че все пак е най-добре да не го правим.
Тя се обърна и го погледна в очите.
— Най-добре за кого? Кой си ти, че да решаваш?
— И аз мога да ти задам същия въпрос. В продължение на векове Ордена не е правил нищо друго, освен да наблюдава как катаклизмите унищожават държавите, разрушават цели региони и убиват милиони хора. Никой не е поставял под съмнение потребността да мълчим. Сега мащабите са много по-големи, но това не означава, че трябва да се разделим с нашите традиции.
— Люк, ако не предприемем нищо, сто милиона души ще загинат веднага и много повече по-късно, докато цивилизацията се опитва да оправи хаоса.
— По този въпрос сме на различно мнение, скъпа сестричке. Аз не виждам в това нищо лошо. Сегашната цивилизация страда от недостатъци още от самото си създаване и не може да бъде поддържана и запазена. Загиването й е неизбежно. Неистовата консумация на Запад и бързо увеличаващото се население в развиващите се страни или ще изтощят ресурсите на планетата, или ще доведат до страховита война, която ще унищожи всичко. Изригването на Ла Палма е отдушникът за освобождаването на напрежението, начин да се върне часовникът един-два века назад и да се даде на човечеството шанс да се поучи от грешките си, вместо да ги повтаря. Това е същността на еволюцията — приспособяването към променящите се обстоятелства. Онези, които могат да го направят, ще оцелеят, а другите ще загинат. Планетата не се интересува кой вид ще бъде на върха на еволюционната стълбица, стига да може да издържи на изпитанията. Ние, човешките същества, процъфтявахме дълго и забравихме, че сме тук само поради благосклонността на природата.
Тиса нямаше ответен аргумент. Съзнанието й представляваше водовъртеж от образи и мисли, стремителна вихрушка, която я връхлиташе като ураган. През месеците, откакто бе научила за изригването на вулкана на Ла Палма, тя се стремеше да намери начин да го предотврати или поне да намали въздействието му. Твърдо вярваше, че може да промени нещата. Мисълта й вдъхваше решителност и смелост да продължи. Но като чу думите на брат си, Тиса разбра колко безполезно е било всичко и за пръв път осъзна, че няма да успее.