Тиса не спираше да плаче, докато едрият мъж тромаво крачеше по петите й из огромната сграда. Беше отсъствала няколко месеца и още по-отдавна не бе виждала ламата. Не трябваше да заминава, а да остане и да попречи на Люк да узурпира властта. Дългът й беше тук, в Ринпоче-Ла, а не навън. Ако не бе прахосала толкова много усилия да се свърже с Мърсър, може би щеше да успее да спаси част от достойнството на ламата и заедно с това чистотата на Ордена.
Половин хилядолетие планиране и оцеляване беше на път да се развие по начин, който дори оракулът не би предсказал. В продължение на векове Ордена беше свободен от дребнавостта, разрушила голяма част от рационалното в света, раздорите, прераснали във войни, довеждането до фалит на Цели държави и избиването на милиони хора. Непорочността, на която се бяха радвали толкова дълго, бе изчезнала безвъзвратно като ума на ламата.
Може би Люк имаше право, предавайки се на тъмната половина на душата си. Може би нищо създадено от човечеството не заслужаваше да бъде спасено. Тиса бе видяла грозното отражение на всичко красиво. Първият радостен вик на новородено беше същият звук като плача на умиращо от глад дете. Техниката, създала огромни катедрали, бе помогнала на строителите на концентрационните лагери. Лабораториите, произвели лекарства, бяха направили и химични съединения, които убиват. Изкуството, музиката и свободното изразяване бяха извратени от омразата на хора, съсредоточили се в изпращането на сатанинското си послание. Религията, политиката, семейството и всичко друго можеха да бъдат изопачени толкова лесно, че от тези идеали да не остане почти нищо добро.
Тиса бавно изкачи стъпалата до килията си. Едва съумяваше да носи бремето на чувствата си. Силите я бяха напуснали. Откакто научи загадките на Ордена, тя се надяваше, че е избрана за особена мисия и ще наруши каноните в организацията, но и че е обречена на ролята на Касандра — героинята от древногръцката митология, надарена с дарбата да предсказва бъдещето, без обаче да е в състояние да убеди другите в това. Тиса осъзна, че няма значение, че е убедила Мърсър. Задачата й беше само да стане свидетел на края на всичко, да бъде последният наблюдател, принудително затворен в килия в периферията на катаклизма.
Беше обрекла на провал много неща в живота си. Наблюдаваше как разрухата завладява света и седеше със скръстени ръце, макар да знаеше, че може да помогне, като през цялото време се бореше да промени нещата. Времето беше нейният враг, най-омразната природна сила, която познаваше. Бореше се с него, доколкото можеше, и се надяваше да издебне миг и да убие звяра. Но нямаше начин да спре времето и едва сега беше готова да признае поражението си.
Стигнаха до горния етаж. Дони се засуети с връзката ключове, докато Тиса влизаше в килията.
— Колко е часът, господин Рандъл?
— Какво? — Той вдигна глава, забрави колко ключове е преброил и започна отначало.
— Попитах колко е часът.
— Откъде да знам, по дяволите! Вечер е. Не се тревожи за това.
Тя се отпусна на леглото.
Рандъл намери ключа, който търсеше, и насочи вниманието си към други грижи.
— Брат ти заминава след два дни. Заповедта е да те държа под око. Искам да знаеш, че не само очите ми ще бъдат върху теб, ако се сещаш какво имам предвид. Нямаш големи цици, но щом Мърсър е посегнал, и аз ще посегна.
Тиса очакваше това. Рандъл не криеше похотливия си интерес към нея, откакто я бе извадил от Егейско море.
— Изнасили ме, щом желаеш, но трябва да разбереш, че това няма да те доближи до човека, когото наистина искаш.
— И кой е той?
— Използваш ме като заместител на Мърсър. Него искаш да насилиш и да покориш. Желаеш да бъдеш с мен, за да се преструваш, че аз съм Мърсър.
Дони се ядоса.
— Педераст ли ме наричаш?
— Не. Наричам те много болен човек. И ако ме докоснеш, ще ти причиня невъобразима болка.
Рандъл се изправи в целия си ръст. Главата му беше само на няколко сантиметра под рамката на вратата. — Смели думи. Но нека да ги чуем отново, когато брат ти го няма и съм допрял нож до сърцето ти.
— Тогава ще направя услуга и на двама ни и ще се нанижа на него.
Дони не я разбра, намръщи се, трясна вратата и превъртя ключа в ключалката.
При други обстоятелства Тиса би се уплашила, но вече наистина не й пукаше. Изнасилването беше нищо, лек привкус на срама, който започваше да изпитва от неуспехите си.
На другия ден Люк коленичи пред олтара на втория етаж на манастира. Въздухът миришеше на тамян. Тихите песнопения на монасите отекваха в храма. За учениците зад него изглеждаше, че той е вглъбен в молитвата. Всъщност Люк обмисляше следващия си ход, но не разбираше символичната роля, която трябваше да изиграе. Докато ламата беше жив, той не можеше да облече свещената синя мантия. Изпълнявайки обаче мистериите и ритуалите на Ордена, Люк полагаше основите на евентуалното си избиране за лама.