През месеците, откакто ламата получи удар, Люк постепенно привлече по-младите братя в Ордена към своята кауза. И те като него бяха съблазнени от обещанието за власт след катастрофалното унищожение на цивилизацията. Старата гвардия обаче се съпротивляваше срещу промените, които той искаше да въведе. Скоро Люк отново щеше да напусне Ринпоче-Ла. Тиса не умееше да лъже и той знаеше, че Мърсър е жив. Американецът не можеше да противодейства на изригването на вулкана, но въпреки това Люк го искаше мъртъв. Преди обаче да изпълни тази мисия, той трябваше да укрепи положението си в манастира.
Молитвите продължиха шест часа без прекъсване. Гласовете на едни монаси заглъхваха и други подемаха песнопението. Дори Люк се присъедини към тях — поредната заблуда. Шестте часа изминаха и той се изправи. Въпреки принудителното бездействие мускулите му не се бяха схванали и Люк се движеше с лекота.
— Братя мои — тихо каза той. Петдесетте по-млади монаси веднага спряха да пеят, но десетината по-възрастни, които беше поканил на тази специална молитва, излязоха от унеса едва след няколко минути. — Братя мои, гласовете ви ми помогнаха да подредя мислите си в този тревожен миг в нашата история. Дълго отсъствах от Ринпоче-Ла, но дори краткият ми престой тук възстановява духа ми и пречиства съзнанието ми.
— Времето няма значение, когато човек е намерил покой — обади се Ю Дзъ, секретарят на ламата и изразител на по-консервативните настроения в Ордена. Думите му бяха част от позната тирада за назидание, зле прикрит упрек срещу разногласията, които предизвикваха действията на Люк.
— Времето обаче ни дебне дори когато сме в покой. Защото покоят не е притежание, а състояние. Именно това искам да обсъдя с всички вас. Състоянието на света и на Ордена, защото сега двете са преплетени повече отвсякога.
— Не винаги е било така — измърмори старият монах. — Поколения наред светът и Орденът бяха разделени.
Люк се хвана за забележката му.
— Откакто получи правото да носи синята мантия, сегашният лама промени същността на Ордена от пасивен наблюдател в активен участник. Той ни изпрати по пътя на безразличието в опитите си да поправим несъответствията между предсказанията на оракула и физическата реалност. Аз заявявам пред вас, че това беше грешка.
Неколцина монаси кимнаха.
— Грешките му струваха много и на нас, и на него — каза млад монах, обучен от Люк.
— Хвърлянето на вината върху умиращ човек не е заемане на позиция — смъмри го Дзъ.
— Не е обвинение, а факт, братко. Светът и Орденът вече не са разделени. — Повдигайки въпроса за противоречивото решение на ламата да се опита да коригира чи на Земята, Люк внимателно заобикаляше собствената си отговорност за привличането на вниманието към Ордена. — Дори да спрем сега, нашето съществуване вече е разкрито.
— Това беше обсъждано преди много години — подчерта Дзъ. — Тогава разбрахме риска и го поехме. Всички бяхме съгласни, че трябва да направим нещо, за да излекуваме Земята и да възвърнем прецизността на оракула. Поради нещастни обстоятелства останахме без напътствията на ламата, когато дойде време да се изправим пред последиците.
— Може би не са нещастни, а подозрителни. За разлика от нашия лама аз прекарах голяма част от живота си във външния свят и познавам механизмите му. Изригването на Ла Палма ще предизвика безпрецедентен страх, а хората мразят онова, от което се страхуват. Убиват го. Скоро ще се разчуе за нас и откъде знаем за вулкана. Световните лидери не могат да се преборят с планината, затова ще подгонят нас.
— Защо ще го правят? — невинно попита по-възрастен монах. Той не беше напускал долината и беше предпазен от покварения външен свят.
— Защото така постъпват. Стреснеш ли змия, тя ще те ухапе. Няма значение, че не си искал да й сториш зло.
— Но аз не бих обвинил змията — възрази старецът.
— Нито аз — съгласи се Люк. — Но външният свят не разсъждава като нас.
Монахът схвана аналогията.
— Мисля, че разбирам. Когато бях млад, изгорих ръката си, като взех камък близо до огнището. След това не можах да проумея защо го направих, тъй като огънят не беше виновен.
Люк се усмихна.
— Вкусил си от тъмната половина на човешката природа, която извън долината е разпространена до такава степен, че народите водят войни заради слухове.