— Какво може да се направи? — попита Дзъ.
— Не знам, но се опасявам, че вече не можем да разчитаме монашеската изолация да ни пази.
— Затова ли ти и някои други носите оръжия?
— Да, братко. Страхувам се за нашата безопасност.
— Би ли убил, за да защитиш нашия живот? — попита Дзъ.
— Не — излъга Люк. — Но не съм сигурен дали няма да го направя, за да защитя оракула.
Думите му стъписаха по-възрастните монаси, които започнаха да шушукат. Отнемането на живота на човек или дори на най-низше насекомо беше анатема за вярата и убежденията на будисткия орден.
Люк прекъсна разговорите.
— Това е въпросът, който стои пред всички нас. Трябва да му дадем отговор, преди да замина.
— Толкова ли е отчаяно положението ни? — Дзъ беше най-разпаленият критик на Люк през месеците след като ламата получи сърдечен удар, но също изпадаше под влиянието му.
— Да. Трябва да се примирим, че нашият начин на живот скоро ще свърши. Политиката ни как ще продължим от този момент нататък ще определи съдбата на Ордена.
— Аз няма да убия при никакви обстоятелства — заяви Дзъ и скръсти ръце на гърдите си, сякаш това решаваше спора.
— Мнозина ще се съгласят с теб — каза Люк. — Няма да поискам от никого да наруши обета си. Но трябва да знам дали ще попречите на други да действат по различен начин. Ами ако те мислят, че убиването в защита на оракула е правилният избор? Ще ги спрете ли?
— Този въпрос има лесен отговор. Животът трябва да е на първо място пред всичко останало. — Дзъ замълча. — Дори ако оракулът е застрашен, отнемането на човешки живот е грях.
— Толкова грешно, колкото онези, които може да убият, за да го унищожат?
— Има ли степени в греха? Не знам. Може би. Не съм мислил по този въпрос.
Люк придоби искрен вид на съчувствие.
— От известно време не мога да престана да разсъждавам за това — каза той, полагайки усилия да не се разсмее. Беше изопачил логиката така, че сега монасите мислеха за извършване на убийство. — Искам да помислите и за нещо друго, което преди известно време възникна в съзнанието ми. В продължение на сто и петдесет години Орденът е можел да спаси живота на безброй хора, като ги предупреди, но не го е направил. Смъртта на невинните жертви би трябвало да тежи на съвестта ни. Лъжата не е ли грях? Защо тогава да е грях смъртта на онези, които идват да ни сторят зло?
Въпросът му беше посрещнат с мълчание.
— В някои отношения в теб чувам гласа на нашия лама — наруши тишината Дзъ. — Той стоеше в същата тази стая, когато предложи Орденът да излекува чи на Земята. Беше много убедителен и след кратко обсъждане ние се съгласихме с неговия план, макар някои тайно да мислеха, че това е грешка. Откъде да знаем, че твоите намерения също не са грешка?
— Всички трябва да се съгласите, че пасивността не е възможност за избор. Каквото и да направим, Орденът е променен безвъзвратно.
— Да, виждам.
— Ако не се защитим, когато те дойдат за нас, ще престанем да съществуваме. Оракулът ще бъде унищожен.
— Ти го казваш.
— Искам само да помислите по въпроса, че си заслужава да бъдем спасени, да оцелеем и да се появим невредими след изригването на вулкана. — Люк насочи вниманието си към стария монах. — Братко, не би ли попречил на човека да убие змията, която го е ухапала?
— Да, бих го сторил.
— Искам само това. Не обвинявам онези от вас, които няма да защитят змията. Но ви моля да не пречите на онези, които ще го направят.
Вратата в дъното на храма изскърца на железните си панти и се отвори. В помещението нахлу свеж вятър и разсея задушливата миризма на тамян. Дони Рандъл не влизаше в тази стая, но присъствието му на прага прекъсна обсъждането.
— Господин Рандъл сигурно е дошъл да ми каже, че всичко е готово за пътуването ми до Непал — усмихна се Люк на присъстващите. — Бих искал да можех да остана и да се моля заедно с вас за изцелението на нашия лама и за напътствия в тези смутни времена.
— Ще се молим за бързото ти завръщане при нас, Люк. — Дзъ стана и го прегърна. — Ти си гордост за Ордена и макар да не съм съгласен с някои от думите ти, знам, че сърцето ти е добро и мислите чисти.
— Бог да те благослови! — рече Люк и го притисна в обятията си, а после прекоси помещението. Двамата с Дони тръгнаха по коридора, отдалечавайки се от храма и от смрадта на тамян, която пареше очите на Люк.
— Как мина? — попита Рандъл.
— По-добре, отколкото очаквах — подсмихна се Люк. — Старците са толкова объркани, че не знаят какво да правят. Дори Дзъ търси водач.
— Ще те изберат ли за лама, когато дъртият беззъб тъпак гушне букета?
— Несъмнено. — И след това?