— След това нещата ще тръгнат, както аз искам. Съединените щати и Европа ще затънат в хаос и равновесието в света незабавно ще се промени в полза на Япония и страните по Тихоокеанския басейн. Ще мине година, може би две, докато световната икономика се приспособи към факта, че повечето от най-големите консуматори са мъртви. Дотогава хората ще са осъзнали, че разрушените големи градове са били само черни дупки, които са поглъщали всичко и са произвеждали само още гладни гърла. Природните ресурси на планетата като въглища, зърно, дърва и петрол няма да бъдат засегнати, а само средствата им за разпределение. А те могат да се пренасочат. Премахни Ню Йорк като финансова столица, и в Австралия ще се появи нова. Наводни плажовете на Маями, и летовниците ще ходят на почивка другаде. Приспособяването е може би най-великата способност на човечеството. Изригването на вулкана ще принуди хората да осъзнаят, че са поели по пътя на самоубийството, и ще им спечели достатъчно време да поправят грешките си.
— А ние? Имам предвид Ордена.
— Интересното е, че народите от Тихоокеанския басейн ще пострадат най-малко от изригването, но ще останат по-уязвими към земетресенията и вулканичната дейност. Ние ще бъдем в състояние да ги предупреждаваме за предстоящи бедствия.
— Срещу известна цена? — попита Дони.
— Срещу известна цена — съгласи се Люк.
Там, където Рандъл виждаше купища злато, Люк съзираше власт — абсолютна и неограничена, каквато не бе съществувала от времето на римските цезари. Народите щяха да му дадат всичко поискано, за да оцелеят, и вероятно много повече, за да не предупреди враговете им. Колко щеше да струва на правителството на Саудитска Арабия да разбере, че силно земетресение ще разтърси Иран на определена дата, и да спре доставките си на петрол за няколко седмици или месеци? Колко биха платили японците, за да бъдат своевременно предупредени и да евакуират Йокохама, когато свличане под морето изпрати вълни цунами към пристанището? Тези сведения струваха много повече от пари.
Люк беше убеден, че само след една-две демонстрации ще получи контрола над света.
АРЛИНГТЪН, ВИРДЖИНИЯ
Пол Гордън Дребосъка излезе с гръб от дамската тоалетна, като размахваше вакуумната помпа и ругаеше старата водопроводна инсталация. Той обърна табелката с надпис „НЕ РАБОТИ“. Не че имаше значение. В неделя бизнесът не вървеше и дори ако вечерта имаше много клиенти, барът обслужваше почти само мъже. Шепата жени, които се осмеляваха да влязат в заведението, не се притесняваха да използват мъжката тоалетна.
— Пак ли пералнята? — добродушно се усмихна Мърсър, който бавно пиеше водка с лимонов сок.
„При Дребосъка“ се намираше на занемарена търговска улица, до обществена пералня, и тоалетните редовно бълваха гъсти вълни пяна от праховете за пране.
Пол хвърли вакуумната помпа в задната стая и стъпи на платформата зад бара, която му позволяваше да гледа в очите седналите клиенти.
— Проклетият хазяин не иска да направи нищо по въпроса, а собственикът на пералнята ми каза, че прахът за пране поддържа тръбите чисти и не трябва да се оплаквам.
— Радостите на дребния частен бизнес — отбеляза Мърсър и погледна часовника си. Минаваше четири следобед. Ласко закъсняваше.
В същия миг вратата се отвори. В огледалото зад бара Мърсър видя как Хари разкопча каишката на Повлекан. Кучето и стопанинът му влязоха в бара. Басетът се отправи към купчината възглавници, които Дребосъка му бе наредил в ъгъла, а Хари тръгна към високото столче, запазено за него от дясната страна на Мърсър. Дребосъка смеси „Джак Даниълс“и безалкохолно с аромат на джинджифил, докато Хари заемаше мястото си.
— Къде беше снощи? — За пръв път от една седмица Хари не бе спал в дома на Мърсър. — Защо не дойде?
Хари се подсмихна похотливо.
— Ходих на друго място. Мърсър и Дребосъка изпъшкаха.
— Какво те води тук толкова рано? — попита Хари.
— Айра иска да се срещнем и трябваше да изляза.
— Мислиш ли, че ще намерят Тиса?
— Надявам се.
— И ти ще отидеш да я търсиш? Мърсър отпи от питието си.
— Така смятам.
Хари погледна Дребосъка.
— Принцът напада с кон замъка, за да освободи красавицата? Животът му не е ли изтъркано клише?
— Да се чудиш ние за какво сме. Мърсър посочи чашата си.
— Очевидно ти си алхимикът, който приготвя лечебната отвара, за да ме крепи.
— А Хари?
— Виждам се като мъдрец, който дава далновидни съвети — отвърна Хари.
— Съжалявам, Хари. Повлекан е далновиден. Ти си по-скоро царският шут.
Вратата отново се отвори. Айра спря на прага, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмнината в бара, а носът му — към миризмата на бира и цигарен дим. Беше с панталон в цвят каки, риза за голф и маратонки. Дрехите му бяха чисти. Мърсър подозираше, че Ласко е бил в кабинета си през почивните дни и се е преоблякъл за срещата в заведението, което беше на път за дома му.