През следващите двадесет години базата се разшири и беше отстъпена на Съединените щати. Напоследък съвсем малко от трите хиляди военни и цивилни от поддържащия персонал бяха британски граждани.
Диего Гарсия стана известен по време на операция „Пустинна буря“ като район за съсредоточаване за бомбардировачите „Б — 52“, които обстрелваха иракските позиции в Кувейт. Обновяването на базата й позволи да базира и „Б — 2“ по време на афганистанската кампания и после отново през 2003 година за изгонването от власт на Саддам Хюсеин.
Мърсър седеше зад пилота на товарния „С — 17 Глоубмастър“и ясно виждаше всичко, докато гигантският самолет се спускаше от облаците след двадесетчасов полет. Атолът беше оформен като огънат кръг, отворен пръстен от корал и пясък, изпъкнал от едната страна. Там се намираше военновъздушната база. Самолетът продължи да се снишава и Мърсър видя дългата писта, минаваща успоредно на брега, и огромни паркинги. Отвъд пистата имаше село от сглобяеми постройки, направени за командированите в този изолиран район. По-нататък се намираше Кемп Джъстис — сграда, построена след атаките на единадесети септември за военния персонал, включен в глобалната война срещу тероризма. Океанът зад острова се простираше до хоризонта.
— Наричаме го островът самолетоносач — извика по интеркома пилотът жена. Тя говореше провлачено, с тексаски акцент. — А командированите му викат Острова на оръжията.
— Бил ли си тук? — обърна се Мърсър към Сайкс, който седеше до него.
— Два пъти. По дяволите! Това беше тайна. Напомни ми после да те убия.
Пилотът намали тягата и активира насочващата векторна система, която позволяваше на двеста и осемдесет тонния самолет да се приземи за по-малко от километър, колкото и тежък да беше товарът му. Въздухът беше сгъстен и влажен и четирите мотора се задъхваха.
„С — 17“ изрева над началото на пистата, летя ниско некол-костотин метра и после докосна настилката. Без да се интересува от безопасността на пътниците, освен да ги закара живи до местоназначението им, пилотът изключи тягата и Мърсър рязко се наклони напред, опъвайки предпазния колан.
Самолетът почти мигновено намали скоростта и бавно потегли по дългата писта.
Мърсър видя „Б — 52“, достопочтените стратегически бомбардировачи, чиито екипажи бяха по-млади от самолета, с който летяха. В края на паркинга имаше четири футуристични шестетажни сгради, наподобяващи сплескани куполи. „С — 17“ спря пред последната от тях и пилотът изключи двигателите. Тишината след продължителното им бръмчене беше смущаваща.
Мърсър надникна през предното стъкло. Постройката беше хангар с отворени врати. Вътре беше светло, но самолетът в средата на огромното помещение сякаш поглъщаше светлината. Макар че предишния ден го видя в Зона 51, Мърсър изпита страх при мисълта какво ще се опитат да направят, Той стисна юмруци и трябваше да положи усилия, за да ги отпусне. Сайкс забеляза това, но не каза нищо.
Б — 2 с крила като на прилеп официално се наричаше „Спирит“, но медиите го бяха кръстили бомбардировач стелт. Този в хангара беше от последното поколение и притежаваше всяко въобразимо свръхмодерно техническо средство, което конструкторите и военновъздушните сили можеха да измислят. Стелтът имаше неограничен пробег благодарение на възможността да бъде зареждан във въздуха и беше натоварен с най-новите оръжия с цел осъществяването на американската военна доктрина за внушаване на сила. Можеше да пренася различни товари — всичко от тридесет и шест касетъчни бомби до 42 500 — килограмови „бункеро-разрушители“и шестнадесет мултимегатонни термоядрени бомби Б83, способни да изравнят със земята цели градове.
От няколко месеца този Б — 2 беше докаран от военновъздушната база „Уайтман“, Мисури, в Зона 51, най-важният полигон за разработването на „УМБ — 22“, който командосите на Сайкс нежно наричаха „маймунска бомба“.
Концепцията за това тайно оръжие произлизаше от потребността военните незабелязано да вкарват екипи командоси в райони, защитени от тежка противовъздушна отбрана. До разработването на „УМБ — 22“ единствените възможности за избор бяха войниците да се приземят извън радарния чадър и да вървят пеша до целта или да рискуват да скочат с парашути от „С — 130“. Огромният товарен самолет обаче беше очебиен като цепелин и не много по-бърз. Необходимо беше нещо по-добро, безшумен и потаен начин да се закарат командосите до местата за специални операции.