В края на деветдесетте години на XX век британски изпълнител на военни поръчки работеше върху разработването на капсули, които да бъдат монтирани под крилата на самолета „Хариър“. Капсулите бяха с размера на човек и бяха предназначени за бърза евакуация на ранени войници от вражеските линии. Някой от Пентагона разшири идеята и се запита дали е възможно да се инфилтрират войници по същия начин, но със стелт като Б — 2 или изтребител бомбардировач „Ф — 117 Найтхоук“. И УМБ — 22 се роди от това абстрактно хрумване.
Капсулите бяха малко по-големи от телефонни будки, покрити с поглъщащ радарните лъчи сложен материал и направени в ъгловати форми, за да избягват задаващ се насреща радар. Използвайки същата глобална позиционираща сателитна система, която даваше на американските бомби такава прецизност, компютърът на борда направляваше „УМБ“, докато падаха. Парашутът се отваряше на предварително определена височина, обикновено на минимално безопасно разстояние от земята. Букър Сайкс твърдеше, че са точни с отклонение само три метра дори при неблагоприятен вятър със скорост тридесет възела.
В капсулата имаше достатъчно място да се изтегнеш, както и пространство за бойните колани, раниците, екипировката и оръжията, необходими за мисията. Макар и тесни, маймунските бомби бяха подплатени с дунапрен, който ги правеше сравнително удобни, при условие че човекът вътре не страда от клаустрофобия. Както Сайкс бе споменал, имаше тръба за уриниране и монитор, свързан с камера в дъното на капсулата, където се виждаше картина от приземяването по време на падането.
Сайкс разкопча предпазните колани и се наведе към Мърсър.
— По-страшничко е сега, когато сме тук, а?
„Б — 2“ приличаше на черна риба манта. Самолетът имаше зловещ и заплашителен вид дори когато не летеше.
— И аз си мислех същото.
Десет минути по-късно те се потяха на пистата. Вятърът носеше мирис на йод от морето, но не и облекчение от влагата. Рампата в задната част на „С — 17“ беше спусната и диспечерът координираше множеството мотокари, докато изнасяха маймунските бомби от товарното отделение. Въпреки затегнатата охрана в Зона 51 и на Диего Гарсия капсулите бяха поставени в контейнери с надпис „МАШИННИ ЧАСТИ“и щяха да бъдат отворени едва в хангара и при затворени врати. „УМБ“ бяха осем — седем за Сайкс и екипа му от Делта Форс и една за Мърсър.
Шестимата избраници на Букър бяха може би най-добре обучените войници в Съединените щати. Всички идваха от армията и бяха се отличили още в първите дни на основната си подготовка и после през целия курс на обучение. Специалисти във всички форми на сражения, те действаха мълниеносно и с въображение. Бяха по-близки от братя, непреклонни мъже, обучени да оцеляват и да поверяват живота си в ръцете на другарите си. Бойната им връзка беше закалена в Косово, Афганистан, Ирак и на десетина други горещи точки в света.
Тъй като човекът в маймунската бомба беше безсилен, след като капсулата бъдеше натоварена на „Б — 2“, двата дни в Невада бяха по-скоро за инструкторите от Делта Форс, за да преценят възможностите на Мърсър. Новите членове на екипа, войници, които вече се бяха доказали в дългогодишна служба в армията, се нуждаеха от месеци на обучение и тренировки, преди да бъдат приети.
Думите на Сайкс, че Мърсър „става“, не бяха достатъчни за командосите. Той трябваше да го докаже сам. За тридесет часа беше принуден да спринтира безброй пъти през импровизирана писта с препятствия, да изстреля хиляда патрона на стрелбището и да извърши три скока с парашут. Инструкторът беше обяснил защо иска да види три скока, като му каза, че всеки може да падне от самолет веднъж, неколцина биха опитали втори път и единствено проклетите глупаци го правят трети път, а той търси точно такива.
Накрая Ейнджъл Лопес, по прякор Мърморко, старши сержант на екипа, израснал по улиците имигрант от Хондурас, обяви Мърсър за малко по-годен от труп на една седмица. Спазвайки традицията да си измислят прякори, Мърсър получи позорното име Снежанка. Сайкс беше Доктора, един син на свещеник, но женкар бе наречен Срамежливия, а шегаджията в екипа — Тъпака и така нататък.
Мърсър и Букър минаха край хангара.
— Разполагаме с двадесет часа до излитането и двадесет и четири часа работа — разнесе се зад тях гласът на Мърморко, който непрекъснато мърмореше недоволно на хората си. — Искам пълна проверка на оръжията и на екипировката и разпределяне на амунициите за двадесет минути.