По асфалта в края на рампата се разхвърча пясък, довян от плажа. Вятърът се усили и прилепи дрехите към телата им. Сайкс клекна, взе пръчка и започна да чертае нещо на земята.
— Какво си намислил? — попита Мърсър.
Букър заговори сериозно, без да откъсва очи от чертежа.
— Нямахме възможност да разговаряме, откакто тръгнахме от Страната на мечтите. Искам да знаеш, че според Мърморко си се представил добре. Това е страхотен комплимент от неговата уста.
— Така и предположих. — Мърсър усети, че Сайкс не иска да му каже това, а нещо друго.
— Момчетата те кръстиха Снежанка. Мърсър се ухили накриво.
— Наричали са ме и с по-лоши имена.
— Сигурен съм. Все едно. От осем години съм в Делта Форс. През това време загубих неколцина от хората си. — Едно добро момче на име Том Хейзън — в Колумбия, страхотен снайперист — в Пакистан, стрелец, чийто парашут не се отвори във Форт Брат, и още двама. Умряха, докато си вършеха работата. Това е част от риска, който поемаме. Но въпросът е там, че ние поемаме риска. Не ни го дават. Ако някой грозник изскочи от засада, която сме били твърде глупави да не забележим, заслужаваме да бъдем убити. Ако някой е сгънал неправилно парашута си, заслужава да не му се отвори. Следиш ли мисълта ми?
Мърсър знаеше за какво намеква Букър, но не отговори. Чакаше да го изрече.
— Адмирал Ласко ми каза, че си бил в изключително трудни ситуации през последните няколко години и си участвал в много добри операции със страхотни командоси — „тюлените“в Аляска, военното разузнаване в Африка и морски пехотинци от специалните части в Панама миналата година.
Не ме разбирай погрешно, по дяволите, но не искам да мислиш, че с всичко това си спечелил място при нас.
— Не съм си го и помислял — тихо отвърна Мърсър.
— Харесваш ми. Смятам, че ще се справиш, но трябва да разбереш, че мисията ми е да предам определена информация на адмирала, а не да спасявам Тиса Нгуен или теб. Ако в определен момент се превърнеш в пречка за мисията или изложиш на риск някого от хората ми, ще те премахна.
— Приемам го. Знам, че не е лично.
— Не е, но косата ми настръхва от тази операция. Досега не сме имали Снежанка в екипа и това ме плаши.
— Обичаш хората си, нали?
На известно разстояние от тях Мърморко хокаше Сънливия, най-мързеливия в екипа.
— Не поотделно, а идеала, който представляват — отговори Сайкс. — Лицата идват и си отиват, но екипът остава същият. Звучи ли ти логично?
— Както гласи старата поговорка, мразя президента, но обичам президентството. Само че ти говориш за уважение и чест, много по-истински чувства, които е по-трудно да развиеш и запазиш. Чувстваш се така от години. Това се е превърнало в част от теб, като цветът на кожата ти. Не съм член на екипа ти и никога няма да бъда и ти се страхуваш, че идването ми с теб ще наруши равновесието.
Букър кимна.
— Нещо такова. Нямам нищо против да ме пуснат от бомбардировач във високотехнологичен ковчег или да се изправя пред неизвестен брой вражески сили, но искам да познавам всички, които са зад гърба ми.
— Не мога да кажа нищо, което би те успокоило, затова ще си държа устата затворена.
Двамата се погледнаха в очите и почувстваха, че се спогаждат.
През дванадесетте часа, докато екипът на Делта Форс трябваше да спи, в хангара кипеше трескава дейност около подготвянето на „Б — 2“и осемте „УМБ“. Както Сайкс бе казал, екипът му отговаряше само за получаването на определена информация от Ринпоче-Ла. На Мърсър възложиха допълнителната задача да намери начин да превърне информацията в практически план. Той беше прегърбил рамене пред лаптопа в кабинет до спалните помещения и се взираше в последните геоложки доклади от Ла Палма.
Новините не бяха хубави. Многобройните изпускащи газ отвори, с които беше осеян вулканът, изхвърляха смъртоносни аерозоли със силата на реактивни двигатели. Освобождаването на елементи като въглероден двуокис и сяра се повишаваше показателно. Върху части от острова валеше киселинен дъжд.
Докато източната страна на планината показваше признаци на преместване, западният и по-опасен бряг не беше започнал да се плъзга към морето. Температурата на водата във вулкана се покачваше с всяка изминала минута. Беше само въпрос на време повишеното налягане да разцепи скалата и надвисналият скален пласт с тегло половин трилион тона да рухне в океана.
Президентът се беше надявал новината за евентуалното изригване да не се разчува и поне засега желанието му изглежда се беше сбъднало. Нямаше драматични снимки, върху които медиите да се съсредоточат, и неколцината така наречени експерти, дали интервюта, омаловажиха вероятността за мощно изригване, тъй като последният трус в Ла Палма през 1971 година не беше засегнал разлома. Пресата се бе фокусирала върху скандал за корупция в Холивуд, който съсипваше кариерите на няколко известни актьори. Мърсър благослови интереса на американците към славата и погрешното мнение, че океаните все още предлагат изолация от останалия свят.