Денонощието, прекарано с нея, беше оставило дълбок отпечатък в душата му. Мърсър потърси логично обяснение и призна, че не може да контролира чувствата си. Беше преминал границата на рационалното и бе навлязъл във владенията на емоциите, където рядко се осмеляваше да пристъпи. Отговорът на най-важния въпрос — дали я обича — все още не беше ясен, но той прие за истина, че би искал.
Беше си спечелил славата на един от най-добрите минни инженери и геолози изследователи в света, защото правеше точни изчисления и внимателно преценяваше риска. Като мнозина други силно мотивирани хора Мърсър бе използвал същите аналитични умения и в личния си живот. Резултатът беше поредица от кратки, но страстни връзки, които неизбежно приключваха. Причините бяха различни, но основната беше убедеността, че така или иначе връзката ще свърши и е по-добре партньорката му да сложи край. За пръв път обаче имаше чувството, че неговият страх да не бъде наранен го кара да къса с приятелките си. Правеше го не за да предпази жените, а себе си. Бързата раздяла предотвратяваше риска да бъде изоставен и свързаните с това съмнения.
— Изключително странно място за прозрения, по дяволите! — измърмори той, докато самолетът летеше над Индийския океан.
Освен това, за пръв път смяташе, че може да поеме риска да страда заради възможността да бъде с Тиса. Не изпитваше колебания да изложи на опасност живота си. Това беше част от работата на миньора. Този път беше готов да рискува и начина си на живот. Мърсър задряма с тази мисъл.
Няколко часа по-късно по интеркома се разнесе глас.
— Господа, говори командирът на полета. Намираме се на около час от границата на Тибет. Индийските граждански и цивилни радари не ни засякоха, но се приближаваме към мрежата на китайската въздушна защита. Щом стигнем до границата, ще се снишим и може да бъдем принудени да потърсим маршрут, където радарното им покритие е най-разредено. Няма за какво да се притеснявате, но може малко да ви раздрусаме. — Той изключи микрофона и след секунда добави. — А, и в зависимост от условията може да се наложи да заобиколим една-две планини.
Маршрутът на стратегическия бомбардировач го бе задържал над океана колкото е възможно по-дълго, позволявайки му да напълни догоре резервоарите си от самолет цистерна „КС — 10“ над Арабско море. „Б — 2“ се сниши северно от Бомбай и после се отправи диагонално на северозапад през Индия към Непал. Самолетът летеше на височина тринадесет хиляди и петстотин метра, твърде далеч, за да го види или чуе някой на земята, и заобикаляше големите населени места.
Близо до Хималаите дойде време да се спуснат още по-ниско над земята и да включат системата за опознаване на релефа. Единият от сто шестдесет и двата компютъра на борда щеше да поеме контрола върху управлението, да чертае и да следва маршрут през планините и в същото време да избягва китайските радарни инсталации. Макар че формата и покритието на стелта му придаваха сечение на птица, секретната система за откриване на радари се грижеше на вражеските монитори да не се види дори точка.
Последното техническо средство, което трябваше да задейства, вероятно беше най-секретното на борда. Поради необикновената си форма и мисия „Б — 2“ летеше по-бавно от скоростта на звука. Ако можеше да се движи по-бързо от рева на двигателите си, екипажът и пътниците нямаше да се опасяват от евентуално засичане. Макар че моторите се намираха в корпуса, „Духът на Уайоминг“ се движеше шумно заради четирите си турбогенератора и се чуваше отдалеч. За да премахне това, екип от проектанти бе направил противошумен генератор, който съответстваше на честотата на звуковите вълни и произвеждаше собствени вълни с противоположна амплитуда. Въпреки че консумираше огромно количество гориво, свръхсекретното устройство ефективно заглушаваше рева на самолета и със скорост петстотин възела „Б — 2“ бръмчеше не по-силно от добре регулиран „Харли Дейвидсън“.
Стелтът бързо се приближаваше към Хималайския масив. Висотомерът показваше четири хиляди и петстотин метра, но самолетът се носеше само на хиляда над земята. Пилотите бяха обучени за този вид летене и си почиваха на местата си, докато сложните уреди работеха автоматично. „Духът на Уайоминг“ следваше маршрут, начертан от системата за глобално позициониране и радара, профучаваше през стръмни долини и заобикаляше скалисти върхове, извисяващи се на три километра над прилепокрилия бомбардировач. Пътуването беше със сюрреалистично влакче на ужасите, в което вагончето определя къде да минат релсите.