„Б — 2“ прекоси територията на Непал за двадесет минути и беше на петдесетина километра от границата на Китай, когато компютърът засече първия противовъздушен радар. Няколко минути екранът в пилотската кабина проблясваше, показвайки десетки радарни установки. Покритието изглеждаше солидно, същинско минирано поле, простиращо се по дължината на границата и на осемдесет километра навътре в страната. Към това се добави и наличието на микровълнови кули, проектирани специално да засичат проникването на бомбардировачи стелт. Кулите излъчваха невидима енергийна бариера, през която самолетът трябваше да прелети.
Преградата от микровълни не откриваше директно самолета, а засичаше празното пространство след преминаването му, така както сонарът забелязва съвременните безшумни подводници в изпълнените със звуци морета. Критиците на „Б — 2“ смятаха, че това е основателна причина да се изхърлят на боклука самолетите на стойност два милиарда долара.
Пилотът ветеран наблюдаваше картата на терена, която се разгръщаше на екрана пред него, и се опитваше да определи маршрута преди компютъра. Западно от стелта имаше няколко радара, а отпред — мощна микровълнова кула, построена на планински връх. Компютърът насочи бомбардировача така, че да мине близо до кулата, но на триста метра под нея — над долина, само със сто и петдесет метра по-широка от петдесетметровите крила. Пилотът щеше да извърши същите маневри, макар че взе решение няколко секунди след компютъра.
Назъбените гранитни скали сякаш се протягаха към самолета, докато се спускаше в стръмната долина секунди преди да пресече микровълновия лъч. Стелтът полетя толкова ниско, че издухваше снега от земята. Щом опасността премина, тежкият бомбардировач излезе от прохода, минавайки над заспало селце.
— Сутринта ще има странни слухове.
— Ако четат комикси, ще кажат на местния комисар, че над тях е прелетял Ватман.
Пилотите имаха ясна видимост и достатъчно време за подготовка, затова за тях шеметните маневри изглеждаха рутинни. Но в товарното отделение положението беше съвсем различно.
Мърсър беше сигурен, че раменете му ще са насинени. Внезапните промени във височината го блъскаха в капсулата, а предпазните му колани се опъваха при всеки рязък подскок и ако не беше железният му стомах, отдавна щеше да е изхвърлил обяда си.
Лудешкото препускане продължи двадесет минути. Посоката, височината и скоростта непрекъснато се променяха. Фактът, че мъжете в капсулите бяха в хоризонтално положение и не можеха да пазят равновесие, само утежняваше нещата.
— Говори пилотската кабина — извика командирът на полета след момент на относително спокойно летене. — Току-що навлязохме в най-гъстата в света концентрация на зенитни ракети „земя-въздух“, но всичко, което радарните инсталации и китайците разбраха, е, че нашата птица стои в хангар в Мисури. След десет минути ще бъдем над зоната за спускане. Самолетът е най-уязвим, когато се отворят вратите на товарното отделение. За да сведе риска до минимум, въртящата се пускова установка ще ви изплюе като семки от диня. Ако мислите, че последните няколко минути са били трудни, още не сте видели нищо.
За Мърсър чакането беше станало по-леко. Беше прекарал много време в тревоги как да спаси хората на планетата и почти изпита облекчение, че сега трябва да спасява само Тиса. Целта беше близо и той почувства прилив на енергия. Командосите също се развълнуваха и отново започнаха да се шегуват.
— Пет минути до спускането — съобщи пилотът.
— И така — обади се Сайкс Доктора, — затегнете коланите, махнете тръбите за уриниране и вода и вдигнете циповете. Щом слезем на земята, искам Тъпака да настрои експлозивите за унищожаване на маймунските бомби след четири часа. Кихащия ще го прикрива. Останалите веднага се събират при мен и атакуваме стената. Двамата ще ни настигнат, когато приключат. Дотогава Щастливия и Срамежливия ще бъдат готови за изкачването. Включете външните си камери и всички ми докладвайте какво е състоянието ви.
Командосите и Мърсър докладваха, че са готови, и пилотът им съобщи, че след минута ще бъдат над мястото за спускане.
Доброто настроение на Мърсър се изпари. Предстоеше му километри падане във футуристична тенекия с размери на човек. Знаеше, че щом въртящата се пускова установка освободи капсулата, съдбата няма да е в ръцете му, докато не се приземи. Сайкс беше казал, че от първите четиридесет и няколко спускания няма оцелели. По-късно призна, че ако имало оцелели, хората щели да бъдат със счупени крайници, вътрешни наранявания или по-сериозни травми. Мърсър се опита да си спомни какво е било психичното му състояние, когато го изнудиха да участва в мисията, и се прокле за безразсъдството.