— И така, момчета, вратите се отварят след пет, четири, три, две, едно…
Хидравличният вой мигновено беше заглушен от свистенето на потока въздух, който нахлу в голямото товарно отделение. Мърсър за секунда усети залюляването, когато въртящата се пускова установка се включи и започна да изстрелва капсулите. След няколко секунди дойде и неговият ред.
Механизмът се завъртя и скобите, които държаха неговата капсула, се отвориха. Гравитацията мигновено привлече маймунската бомба и Мърсър изпита усещането, че органите му се спускат към краката. Стомахът сякаш го викаше да се върне. Отстрани на капсулата се разпериха крила, за да не й позволяват да се преобръща. Падането беше като пътуване с повреден асансьор, но отдолу нямаше дъно. Достигайки максималната си скорост от близо двеста километра в час, „УМБ“ падаше от небето невидим, безшумен и абсолютно неоткриваем. Мърсър се бе вкопчил в пластмасовите дръжки и едва дишаше. По едно време осъзна, че крещи.
Сети се за монитора, но екранът беше тъмен. Само можеше да се надява, че системата за глобално позициониране ще насочва капсулата, иначе нямаше шанс да улучи мишената и по всяка вероятност щеше да се размаже в планината.
„Хайде!“ — безмълвно се молеше Мърсър. Парашутът вече трябваше да се отвори.
Проектантите нарочно не бяха инсталирали монитори за височината. Мърсър беше сигурен, че вече е преминал минималното безопасно разстояние до земята, но нищо не се случваше.
„Господи, това чудо се е повредило!“
Той не знаеше, че „УМБ“ работи безупречно и стабилизиращите крила постоянно внасят корекции, за да насочват капсулата към мишената, а лазерният локатор знае до сантиметър колко близо се намира до земята.
На триста метра компютърът на борда освободи помощния парашут, за да намали шока от отварянето на главния парашут миг по-късно. Докато капсулата се носеше надолу, далекомерът превключи на вторичен режим, търсейки най-равното място за приземяване в границите на площ от стотина метра.
Отварянето на парашута дойде като приятна болка. Мърсър си пое дъх за пръв път, откакто го изстреляха, и почувства, че приливът на адреналин спада. Той пусна дръжката, която изтрака надолу към краката му. Приборите за нощно виждане се активираха и екранът проблесна в зелено. Трудно беше да различат детайлите на земята, но дори тъмната картина беше облекчение.
Мърсър усети, че „УМБ“ регулира пътя на полета, като контролира парашута, и след миг видя равнина под краката си. Насрещен вятър подхвана капсулата и земята изчезна, но сетне отново се появи, когато компютърът автоматично коригира образа.
Сайкс го бе тренирал да не наблюдава приземяването, за да се предпази от напрежение. Мърсър затвори очи и изчака петнадесет секунди преди амортисьорите на дъното да докоснат земята. Капсулата падна по гръб, както бе проектирано, и парашутът се прибра, така че черният найлон да не се превърне в платно и да го повлече по равнината.
Мърсър махна предпазната капачка на бутона, който отваряше капсулата, и го натисна. Пломбата, поддържаща налягането вътре, изсъска и вратата се открехна. През пролуката нахлу студен вятър. Първият леден лъх на планинския въздух прониза белите му дробове и Мърсър се закашля.
Той разкопча предпазните колани и несигурно се надигна. Видя едноцветен свят в сиви оттенъци и очертания на стръмни скали. Без твърдите треви, растящи по скалистата долина, пейзажът би бил като в лунен кратер. Температурата на въздуха беше минус пет градуса, но Мърсър усети топлата милувка на парата от геотермален извор.
От мрака изникна някой.
— Как се чувстваш, Снежанке?
Беше Мърморко. Вече бе нарамил екипировката си и държеше карабина „М — 4“. Приборът за нощно виждане закриваше половината му лице.
— Добре. Само малко се разтреперих.
— Не се притеснявай. Падането беше страхотно. Вземи си нещата. Тръгваме.
Той побърза да се обърне, но Мърсър го хвана за ръката.
— Чакай. Всички ли се приземиха благополучно?
— Парашутът на Кихащия се заплете — без да го поглежда, отвърна Мърморко и махна ръката му. — Мъртъв е. Дано операцията да си заслужава.
— Заслужава си — каза Мърсър на гърба на Мърморко, който изчезна в мрака.
МАНАСТИРЪТ В РИНПОЧЕ-ЛА ЗАПАДЕН ТИБЕТ