Сайкс прие новината за смъртта на Кихащия и заповяда на Сънливия да прикрива Тъпака, докато настрои часовника за самоунищожаването на капсулите. След като вече бяха на земята, мисията имаше предимство. Той поведе екипа на север, към задната стена на манастира, която се намираше на осемстотин метра от мястото, където бяха паднали.
Мърсър предполагаше, че ще диша трудно на височина три километра и половина. Знаеше, че липсата на симптоми на височинната болест като главоболие, световъртеж и задъхване се дължи на коктейла от лекарства, който беше изпил по време на полета. Дрехите го предпазваха от ниската температура и вятъра, който свиреше в оградената от планини долина и свистеше в лицето му. Поради изпаренията от геотермалните извори приборът му за нощно виждане не можеше да събере достатъчно светлина от околността. Мърсър го спусна на гърдите си, докато бягаше, излагайки на смразяващия студ областта около очите си. Скоро кожата му се вцепени.
Стената в задната страна на манастира беше направена от гладки речни камъни, зазидани с хоросан. През струящата мъгла от пара високо над тях видяха част от покрива в стил пагода. С отривисти жестове Сайкс разпредели хората си да прикриват катерачите, които извадиха въжетата и екипировката си. Мърсър зае позиция в далечния ляв фланг, където каменната стена се съединяваше със скалата. Той си сложи прибора за нощно виждане и огледа върха на зида и скалите наоколо. Имаше стотици чукари, зад които можеше да се крият наблюдатели. Дулото на карабината му следваше плавното движение на очите му.
Срамежливия и Щастливия, чиито истински имена бяха Боби Джонсън и Брус Морели, стояха на високата стена, готови да започнат изкачването. Те я изучиха за десетина минути и очертаха маршрута с опитното око на професионални алпинисти. Щяха да се изкатерят поотделно с въжетата и необходимата екипировка и да ги завържат, след като стигнат до върха. Имаха и пистолети „Берета“ със заглушители, в случай че попаднат на постове. Двамата бяха невероятно амбициозни и мотивирани да се представят по-добре от другите. Знаеха обаче, че мисията не е игра, и започнаха да се катерят предпазливо и съсредоточено.
Срамежливия и Щастливия се носеха нагоре по стената, сякаш бяха неподвластни на гравитацията. Ръцете и краката им се движеха постоянно и изследваха и най-малките вдлъбнатини в хоросана, където да вкопчат пръстите си. Мърсър, който се беше катерил по-скоро по необходимост, отколкото да спортува, не беше виждал подобно нещо. За няколко минути двамата изминаха половината разстояние до върха и той трябваше да положи усилия, за да откъсне очи от гледката. Обърна се и отново огледа околността.
— Докторе, обажда се Тъпака. — Мърсър чу гласа от слушалката в ухото си. — Експлозивите са активирани. До унищожаването на „УМБ“ остават три часа и петдесет минути. Сънливия и аз тръгваме.
— Прието, Тъпак — отвърна Сайкс.
Срамежливия стигна до върха на зида миг преди Щастливия. Изведнъж се разнесе шум и мъжете на земята изтръпнаха. В мрака излетяха няколко бухала. Срамежливия изчезна, а Щастливия застина неподвижно на тридесетина сантиметра от ръба. Изминаха няколко секунди.
— Чисто е — най-после съобщи по предавателя Срамежливия.
Щастливия се изкатери догоре. Двамата оглеждаха района около пет минути, за да се уверят, че птиците не са предупредили никого, а после използваха пневматичен пистолет за забиване на гвоздеи със заглушител, за да вкарат шипове в камъка. Прикрепиха въжетата и минута по-късно спуснаха краищата им към Сайкс.
— Мърморко на първото въже, Снежанка на второто — заповяда Букър. — Тъпак, къде се намираш?
— На петдесет метра зад теб, Докторе.
— Хвани първото въже, когато Мърморко стигне до върха. Сънлив, ти вземи второто, когато Снежанка е обезопасен. — Докато говореше, Сайкс прикрепяше за въжетата бойната екипировка на Срамежливия и Щастливия, за да бъде изтеглена нагоре.
Мърсър беше получил специални скоби, които да му позволят да се изкатери с лекота по въжето. Той ги щракна, погледна зида и се възхити на сръчността на двамата командоси. За него стената беше гладка като стъкло и наклонена под прав ъгъл.
— Тръгвай, Снежанке — подкани го Мърморко.
Мърсър уви каишката на скобата около петата си, повдигна крак и леко натисна, за да я затвори. После направи същото и с другия си крак и мигновено беше повдигнат на метър над земята. Той плъзна напред закопчаните за китките му скоби, направи още една крачка с десния крак и бързо намери ритъма. Петнадесетте килограма товар на гърба му биха се превърнали в проблем, ако трябваше да се катери по-нависоко, но на тридесет метра можеше да издържи.