Вляво от него сержант Лопес, или Мърморко, беше двадесет фута по-нагоре по въжето и се катереше като машина. Краката му се движеха в съвършен синхрон. Мърсър дори не се опита да го настигне.
Когато стигна до върха, Срамежливия го сграбчи за камуфлажното облекло и го издърпа над ръба. Намираха се на широка тераса без козирка, застлана с правоъгълни каменни плочи. Манастирът застрашително се извисяваше над тях. Колоните, на които се крепеше, се простираха по цялата му дължина. Сградата се издигаше на етажи, чезнещи в облаците. През един от сводестите входове се процеждаше слаба светлина. Няколко стаи на горните етажи също светеха. Вляво и вдясно имаше малки кръгли постройки. Мърсър предположи, че са параклиси. С изключение на развяващите се на десетината пилона хоругви в двора не помръдваше нищо.
Докато останалите членове на екипа се изкатериха и изтеглиха екипировката си, Мърсър стоеше, допрял гръб до ниския зид около терасата и търсеше някакво движение. Командосите се събраха и тръгнаха към един от по-малките параклиси, за да чуят последните заповеди на Доктора.
— И така, мои малки джуджета, планът ни беше дотук. Ще влезем през онази врата ей там и ще претърсим етажите по двойки. Снежанке, ти си с мен. Мърморко ще бъде сам на партера. Колкото по-бавно ни открият, толкова повече помещения ще проверим, но като гледам, манастирът вероятно има двеста стаи, а Снежанка смята, че има и огромни подземия. Рано или късно ще ни забележат. Бъдете нащрек.
— Тъй вярно, сър — едновременно отговориха командосите.
Те се разпръснаха около параклиса и побягнаха към задната част на манастира. Карабините им бяха вдигнати на височината на раменете им. Очите им се взираха в сенките около редиците колони. Двойните врати бяха високи седем-осем метра и направени от екзотично дърво с богато украсени железни плетеници. Нямаше ключалки. Докато шестимата мъже го прикриваха, Мърморко натисна едната от дългите метър и половина дръжки. Вратата беше масивна и той трябваше да я хване по-здраво, за да я отвори. Ивицата светлина отдолу се увеличи. Мърсър видя, че не е единственият, който се поти въпреки студа.
Вратата се отвори достатъчно широко и Сайкс потупа Тъпака по главата. Командосът се хвърли по корем на земята и надникна в сградата.
— Чисто е — след няколко минути каза той и запълзя напред.
Останалите го последваха. Стаята беше малка, осветена от газени лампи и явно нямаше определено предназначение. По стените имаше ламперия от тъмно дърво, а подът беше каменен. С изключение на лампите помещението беше празно. Единственият изход беше вратата отсреща.
Този път Сайкс извърши първото визуално разузнаване.
— Пространството по-нататък е открито. Има много врати, коридори и голямо стълбище — прошепна той, нарами щурмовата си винтовка и извади пистолет със заглушител. — Прикривай ме, Мърсър. Да вървим.
Командосите се изнизаха от стаята, и хукнаха към централното преддверие на манастира. Дебелите меки килими на пода заглушаваха звуците от придвижването им. Мърморко зави надясно, за да започне претърсването, а останалите се заизкачваха по стъпалата. Доктора направи знак на Срамежливия и Щастливия да проверят втория етаж и продължи нагоре. Подминаха третия етаж и Тъпака и Сънливия получиха заповед да изследват четвъртия. Мърсър и Сайкс стигнаха до най-горната площадка. Коридорите се простираха в три посоки. Букър произволно тръгна наляво. Мърсър го следваше по петите. От двете страни на виещия се коридор имаше празни килии. Към долния етаж се спускаха тесни стълби, създавайки тъмен триизмерен лабиринт.
— Търсенето ще продължи цяла вечност — отбеляза Сайкс, след като пет минути отваряха врати на празни стаи. Следващото помещение също беше празно и безлюдно, но неизвестно защо вътре имаше стълбище към четвъртия етаж. — И с всичките тези стълби някой лесно може да ни изненада, след като установим контакт.
— Да се надяваме, че не са много. Букър го погледна изпитателно.
— Мислиш ли?
— Не.
Излизайки с гръб от килията, Мърсър се блъсна в някого, рязко се обърна и замахна с карабината си. Прикладът удари човека по челюстта и го повали на пода. Сайкс мина покрай него, доближи пистолета си на два-три сантиметра от главата на изпадналия в безсъзнание мъж и го претърси със свободната си ръка, но не намери нищо.
Мъжът беше на шестдесет и няколко години, болезнено слаб и с дълбоки бръчки. Беше облечен в монашески одежди. Дишането му беше равномерно, макар че от раната на бузата му течеше кръв.
— Господи! — изсъска Букър. — Ти не спомена, че тук има невъоръжени хора.