— Мърсър, какво правиш? Трябва да вървим! — Сайкс беше намерил изход от пещерата.
— Трябва да ги спася! — изкрещя Мърсър и огледа редиците от книги, надявайки се да разбере как са подредени хрониките, но в дима не можа да прочете заглавията. Предположи, че последните са най-новите. Използвайки бронежилетката си, той събори крайните три книги от лавицата и ги грабна.
Дневниците бяха горещи като тухли от пещ и пръстите му се осеяха с мехури. Без да обръща внимание на болката, Мърсър ги уви в бронежилетката, опитвайки се да угаси въглените, но закъсня. От материята се извиха струйки пушек и дрехата започна да почернява. Той заблъска с ръце по тези места, но това не даде резултат и вързопът пламна. Мърсър отскочи назад, заслепен от яркия блясък. Безценната колекция гореше като факел.
— Мърсър, да вървим!
Той отмести поглед от хрониките и се обърна. Останалите лавици бяха обхванати от пламъци. Дългогодишният усърден труд беше изгубен завинаги.
В продължение на десет минути командосите си проправяха път в тунела, докато накрая стигнаха до друга отворена стая. Помещението беше много по-голямо от архива — по високия таван, украсен с полилеи, и мебелите с красива дърворезба приличаше на двореца Версай.
Мърморко и Сайкс влязоха първи, вървяха до стените и обиколиха пещерата. Останалите ги прикриваха на входа. Срамежливия измина десетина крачки и изкрещя предупреждение. Букър и Мърморко се скриха зад огромна урна. Срамежливия стреля вляво. Куршумът му отнесе част от рамката на вратата. От параван в отсрещната страна на стаята се показа монах, който отвърна на огъня. Мърморко стреля от легнало положение и го надупчи с олово от слабините де рамото.
За секунди в помещението се появиха други въоръжени монаси. Полилеите се раздрънчаха от оглушителната канонада. Единият монах се опита да изстреля ракетна граната, но беше убит преди да я зареди. Мърсър изстреля продължителен откос и се скри зад бюрото. Друг монах се втурна да вземе падналия гранатомет и успя да натисне спусъка. Ракетната граната проби скалата над тунела.
Командосите се претърколиха встрани от дупката. Около тях започнаха да падат камъни. Сайкс и Мърморко стреляха, за да прикрият останалите. Мърсър смени пълнителя на оръжието си, повали двама монаси и принуди неколцина други да отстъпят.
Никой не се нуждаеше от заповед за атака. Командосите знаеха, че разполагат сако със секунди преди противникът отново да се организира, и с непрекъсната стрелба тръгнаха напред.
Мърсър бе стигнал до половината на стаята, когато на пътя му беше хвърлена граната. Той отскочи вдясно от вратата и допря гръб до стената. Детонацията изкърти вратата от пантите, но не го засегна. Мърсър огледа помещението, докато командосите се справяха със защитниците в друга стая.
Вътре имаше голямо легло. Стените бяха украсени с гоблени. Отначало Мърсър реши, че е празно, но после забеляза гол, мършав като скелет мъж, подпрян на таблата на леглото. Човекът го наблюдаваше с безизразни очи. Окаяното човешко същество изведнъж започна да се кикоти.
— Какво е това, по дяволите?
Кикотът се превърна в пронизителен писък и лудият започна да дере кожата си. Дългите му нокти оставяха кървави дири по цялото му тяло. Той хвърляше ивици плът към тежките небесносини завеси в отсрещната стена на спалнята. Парчета кожа и тъкан полепнаха по пердетата и по прекрасния плат потече кръв. Ужасен от гледката, Мърсър забеляза, че завесата сякаш леко се надипли там, където мъжът хвърляше части от тялото си.
Той се наведе и заобиколи леглото. Ненормалният видя, че Мърсър се приближава към пердетата, престана да се дере и изгука. Мърсър отмести завесата с дулото на карабината си и видя вход.
— Това ли се опитваш да ми кажеш? — попита той стареца. Безизразното лице не се промени, беззъбата уста беше отпусната.
Вратата зад пердетата беше открехната. От лабиринта от тунели повяваше топъл вятър, примесен с парлив мирис на машинно масло.
— Сайкс! — извика Мърсър по микрофона на гърлото си. — Сайкс, чуваш ли ме? — повтори той, но никой не отговори. От предавателя се разнасяше само статичен шум. Командосите си проправяха път през първата стая и несъмнено преследваха монасите навътре в планината. Скалите блокираха радиосигналите. — Срамежлив? Щастлив? Чува ли ме някой?
Мърсър се обърна към входа на спалнята. Надяваше се, че поне един от командосите е вървял след него. Той тръгна към изхода, но старецът отново изкрещя и одра кожата на крака си.
Мърсър се вцепени.
— Успокой се. Искам да проверя нещо.
Направи още една крачка. Психично болният хвърли парче плът към тайната врата и посегна към рамото си, за да откъсне друго.