— А вие двамата?
— Мисля, че Тиса трябва да дойде с вас. Може би ще успея да я убедя. Ще ви последвам веднага щом мога.
— Ами ако китайците пристигнат преди това?
— Налага се да рискувам. Сайкс се засмя.
— Все още не съм решил дали си смел или безразсъден.
— Понякога няма голяма разлика.
— Е, да.
Мърсър се върна при Тиса и коленичи до нея. Гърбът му се бе схванал и раната се отвори от движението. В колана на камуфлажното му облекло потече топла кръв.
— Капитан Сайкс и хората му ще вървят пеша до границата. Ще стигнат дотам много по-бързо, ако ме оставят. Искам да отидеш с тях. Ти познаваш планините и те се нуждаят от теб като водач.
Тя подсмръкна.
— Няма да те оставя. Ще говоря със селяните. Двама от тях може да заведат Сайкс до Непал. Ти и аз ще тръгнем заедно, когато си достатъчно силен.
— Тиса, аз…
— Няма да спечелиш спора, затова не си прави труда да го водиш. Оставам с теб.
— Съществува голяма вероятност китайците да намерят Ринпоче-Ла. От някой патрулиращ хеликоптер може да са забелязали пожара.
— Мърсър, забравяш, че съм израснала тук. Знам всички скривалища. С мен ще си в безопасност, ако китайците дойдат.
Той осъзна, че тя има право.
— Ти си изключителна жена! Тиса докосна лицето му.
— Би ли помолил капитан Сайкс един от хората му да пренесе баща ми? Искам да се погрижа да го погребат подобаващо.
Букър ги поведе обратно към пещерата с оракула, в случай че срещнат съпротива. Оракулът се беше самоунищожил. Обвивката му беше разкъсана на десетки места и машината приличаше на счупена черупка от яйце. Механизмите вътре бяха изкривени в неузнаваеми форми. Тръбите, по които минаваше гореща пара за захранване на оракула с енергия, изпускаха струи, които изпълваха високата пещера. По стените се стичаха капки кондензация и температурата се бе повишила. Огромното затворено пространство се превръщаше в непоносимо гореща сауна.
Тиса спря в основата на разрушената машина.
— Хубаво. Радвам се, че оракулът вече не съществува.
— Разбирам какво изпитваш — съгласи се Мърсър. — Изкушението да се злоупотреби с възможностите му е твърде голямо. Фактът, че оракулът е съществувал толкова дълго време, е заслуга на Ордена.
Тайният вход, който Тиса бе открила като малка, се намираше в отсрещната страна на пещерата. Изминаха четиридесет минути, докато го намерят, и още два часа, докато се проврат в тесните тунели. Тя не помнеше точния маршрут до повърхността и ги заведе до безброй задънени разклонения.
Накрая излязоха в пещера, разположена високо на върха на назъбена скала на половината път между селото и манастира. Слънцето изгряваше и бледата му светлина едва проникваше в долината. Въздухът беше хладен и миришеше на изгоряло дърво. От манастира не беше останало нищо, освен няколко подпорни греди и огромна купчина от димящи развалини.
Около селския площад бяха скупчени двеста колиби. Жителите изглежда събираха багажа си, за да напуснат Ринпоче-Ла. Очевидно и те бяха разбрали, че пожарът ще привлече внимание. Простичкият им живот да осигуряват прехрана на монасите, които се грижеха за оракула, беше свършил. Няколко дървени сгради горяха. Селяните явно нямаха намерение да оставят нищо на китайската армия.
— На кого са лоялни? На баща ти или на брат ти? — попита Мърсър.
— На ламата. Едва ли знаят, че Люк се е опитал да превземе Ордена.
— Тогава ще ни помогнат ли?
— Предполагам.
Сайкс стрелна с поглед Мърморко и Щастливия като предупреждение да бъдат нащрек, докато слизат по пътеката към селото.
Бяха вече на половината разстояние до Ринпоче-Ла, когато утринната тишина беше нарушена. Планините около селото бяха прикрили приближаването на хеликоптерите, които се появиха над хребета. Бяха три — два руски и един френски „Газела“с опознавателните знаци на гражданската авиация. Макар че летяха толкова високо над морското равнище, хеликоптерите бяха бързоподвижни като водни кончета.
Групата беше сварена на открито пространство. Най-близкото укритие беше на сто метра, а единият хеликоптер се носеше право към тях. Другите се снишиха над селото. Пусковите установки на ракетите и картечниците на носа му бяха готови за стрелба.
Командосите от Делта Форс се хвърлиха на земята, когато ги чуха, и наблюдаваха приближаването им през оптическите мерници на оръжията си. Действията им бяха инстинктивни, тъй като 5.56 — милиметровите куршуми на автоматичните карабини „М — 4“ бяха безполезни срещу тежко въоръжения руски хеликоптер. Мърсър и Тиса останаха прави. След минута Сайкс и хората му осъзнаха, че напразно бяха заели отбранителна позиция, и също станаха, като спуснаха оръжията до телата си в незаплашителна поза. Нямаше къде да избягат, нито да се измъкнат със стрелба.