Чарли и Джим оставиха Мърсър и Тиса сами до перилата на кораба. На осемстотин метра от брега островът не изглеждаше опасен и можеше да се предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, а не на изхвърляне на сяра от недрата на земята.
— Интересно — отбеляза Тиса и го погледна в очите. Черните й коси блестяха на червеникавия блясък на почти закритото от облаци слънце. — Хората приемат заповеди от теб, сякаш сте работили заедно от години.
— Тримата преживяхме нещо разтърсващо — възрази Мърсър.
— Нямам предвид само Джим и Чарли, но и другите, дори шефът ти адмирал Ласко.
Мърсър се вторачи във водата.
— Не съм мислил за това. Осъзнавам, че трябва да се направи нещо, и ако аз не мога да го направя, намирам хора, които могат. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки кретен може да ръководи екип, който знае какво прави. — Той се усмихна. — Единствената ми грижа е да се обградя с експерти и да изглеждам способен.
Тиса закачливо го плесна по ръката.
— Шегаджия.
Шест часа по-късно „Петромакс Ейнджъл“ беше на позиция близо до мястото, където Лес Донъли беше открил подходящ отвор. Носът и моторите на кърмата бяха свързани с компютъра на динамичната позиционираща система, който получаваше информация от глобалните сателити през половин секунда.
Джим Маккензи седеше в светлината на видеомониторите. Държеше лостовете, контролиращи „Консей“ — робота, кръстен на помощника на професор Аронакс в „Двадесет хиляди левги под водата“ от Жул Верн. Зад него бяха Мърсър, Тиса, Чарли и Спирит Уилямс и смесица от хора от „Петромакс“и екипажа, доведен от Джим от „Морски наблюдател“. Контейнерът с контролните уреди беше занитен с болтове за палубата на „Ейнджъл“. Вътре бръмчаха компютри и се разнасяше съскането на пречистващите въздуха системи. Вратите трябваше да бъдат затворени и климатичната инсталация усилено работеше, за да поддържа постоянна температура.
Работниците извън контролния център наблюдаваха кабела на „Консей“, който се размотаваше от огромната макара на кърмата. Роботът с очи на насекомо потъваше все по-дълбоко във водата.
Джим дъвчеше края на пурата си. До него беше сложена кана с леденостудена вода. Пръстите му се движеха с лекота по уредите, а камерите на борда на безпилотната подводница се бяха превърнали в негови очи.
Роботът имаше размерите и приблизително формата на двойно легло, но беше направен от високоустойчива стомана карбонов фибър и керамика. Вътре бяха монтирани четири стереоскопични камери, предназначени за изключително слаба светлина, както и автоматична ръка, уреди за измерване на налягането и температурата и химичен анализ на водата.
— И така, момчета и момичета — без да поглежда публиката си, каза Джим, — спускаме се на четирийсет и пет метра. Таблото на „Консей“ показва зелена светлина.
На монитора не се виждаше нищо, освен блясъка на прожекторите, монтирани над камерите. Роботът продължаваше да потъва. Джим го направляваше далеч от подводната базалтова основа на острова.
— Каква е температурата на водата? — попита един от техниците на „Петромакс“.
— Обичайните петнадесет градуса — отвърна Маккензи. — Няма признаци на вулканично затопляне.
Мърсър изпита облекчение. Над тях застрашително се извисяваше вулканът Сан Хуан. Докато от странични гърла в южната част на острова беше започнала да се процежда лава, намиращият се в средата Сан Хуан само клокочеше и от време на време изхвърляше пепел.
Конструиран да изследва най-дълбоките части на Световния океан, „Консей“ нямаше проблеми на петдесет и пет метра, където можеха да работят дори водолази.
— Вулканичният отвор би трябвало да е на стотина метра пред нас и малко вляво — отбеляза Джим, докато насочваше маневрения робот.
Той го придвижи напред, като наблюдаваше видеокартината и екрана на сонара, който отбелязваше релефа на подводните скали. Неволният допир до камъка дори в плитчините можеше да повреди робота с дистанционно управление.
— Да, виждам скалата.
Неясната сянка на екрана се превърна в неравно възвишение от втвърдена лава. Маккензи насочи робота още напред, за да го разгледат по-добре, и екипът видя, че изстиналата лава е оформена в дълги ивици, някога изскочили от отвора като паста за зъби от тубичка. Всички очакваха, че ще има магмено поле. Гледката напомняше за развалини на древногръцки храм, а по-дългите и прави ивици лава — на паднали колони.
— Съдейки по количеството лава — каза Мърсър, — мисля, че каналът е достатъчно голям.
Тунелите в скалата бяха с диаметър близо пет метра.