Мърсър извади телефона от джоба си и го отвори. Търсеше го Айра Ласко. Двамата разговаряха най-малко десетина пъти на ден.
— Какви са последните новини? — попита Мърсър.
— Имам нещо за колекцията ти от най-смешните неща които си чувал. Делегацията на Северна Корея в Обединените нации е готова да оттегли възраженията си да взривим атомна бомба в Ла Палма, ако им позволим да експериментират с една от техните. Казват, че детонацията на острова е мирно използване на ядрено оръжие и опитът им ще бъде с благотворителна цел.
— Да, да уплашат до смърт Япония и Южна Корея. Каква е реакцията на обединените нации?
— Официално нямат голям избор, освен да им разрешат. Така както е написано решението, всяка държава трябва да е съгласна, за да получим позволение да взривим ядрена бомба. Неофициално, веднага щом извършим опита си, ще им бъдат наложени санкции, които ще ги върнат в каменната ера.
Мърсър се подсмихна.
— Какво друго става?
— Екипът в „Лоранс Ливърмор“ разполага с бомбата, която ти трябва. Стар „W — 54 SADM“, специален атомен боеприпас за подривни действия. Бил е разработен през петдесетте години на XX век за изстрелване с безоткатна пушка „Дейв Крокет“. Инженерите са модифицирали плутониевото ядро, за да повишат мощността. Първоначално бойната глава е била един килотон. Увеличили са я на четири и половина, което според доктор Мари би трябвало да е достатъчно.
— При положение че открием вулканичния отвор.
— Значи още не сте го открили?
— Наблизо сме. Колко голяма е бомбата?
— Чакай малко. Около половин квадратен метър.
— Като легендарната бомба в куфарче.
— Да, така е. Когато увеличили мощността, трябвало да добавят защитна обвивка. Тежи сто и тридесет килограма.
Мърсър се надяваше, че като прикрепят въздушни възглавници към бойната глава, роботът ще може да я постави в магмения канал.
— Може ли да ти се обадя след малко? — неочаквано попита Айра. — Шефът ме търси на другата линия. Мисля, че е важно.
— Разбира се — отвърна Мърсър, но разговорът вече беше прекъснат.
Той остана до перилата и се вторачи във водата. Вратата на контейнера се отвори и на прага застана Тиса. Като директор на проекта, Мърсър рядко спеше в каютата си две последователни нощи, затова двамата имаха малко време да бъдат заедно.
Но дори отсъствията и сянката на предстоящия катаклизъм не можеха да помрачат разцъфващата им любов. Тиса превръщаше всяка секунда във вълшебство, като осветената със свещи баня в хотелската му стая или среднощната разходка сред кривите маслинови дървета, където беше разпънала палатка.
Тиса го видя, усмихна се, приближи се до него, прегърна го и го целуна.
— Мисля, че би трябвало да ревнувам.
— Да ревнуваш? Защо?
— Онази жена. Спирит Уилямс. Струва ми се, че е влюбена в теб.
Мърсър се смая.
— Какво?
— Трябва да признаеш, че е красива. Той разбра, че Тиса го дразни.
— Предполагам — отвърна Мърсър, сякаш сериозно се замисли по въпроса. — Ако си падам по жени с дълги крака, големи гърди и черни като въглен очи.
Тиса игриво го тупна по гърба и сетне започна да масажира мястото.
— Не се шегувам. Привличат я мъжествени типове. Обзалагам се, че там, където живеят, тя и Чарли са центърът на своя кръг от приятели. Тук обаче съпругът й признава теб за водач. Това не й харесва, а в същото време изпитва влечение към теб. Затова постоянно се държи гадно.
— И ти разбра всичко това от тона на гласа й?
— О, тя е много прикрита! Когато не я гледаш, не може да откъсне очи от теб. И понеже не носи сутиен, възбудата и е очевидна.
Мърсър прихна да се смее и едва след няколко минути успя да си поеме дъх.
— Какво толкова смешно има?
— Животът ми започва да прилича на латиноамерикански сериал. Скоро двете със Спирит ще се хванете за косите и после Чарли и аз ще трябва да защитаваме честта на своите жени.
— Няма да стане така. Ако тя се опита да ме удари, Чарли ще трябва да урежда погребението й. Знаеш ли, странно е как хората се приспособяват към всичко. Ето, изправени сме пред ръба на бедствие, а продължаваме да се водим от най-низките си чувства.
— Такива са човешките същества. Можем да се приспособим към всяко нещастие и тази способност понякога изглежда неизчерпаема. Някъде четох за любов между затворници в нацистките концентрационни лагери. Щом хората са съумели да запазят човечността си там, доброто може да надделее над всичко.
— Мислиш ли, че ще се съвземем, ако не можем да предотвратим бедствието?
— Като животински видове, категорично да. А като цивилизация, кой знае… — Телефонът му отново започна да вибрира.