— Пак съм аз — със злокобен глас каза Айра. Мърсър веднага разбра, че нещо не е наред.
— Какво се е случило?
— Обади се Клайншмид. Беше се върнал от съвещание на Съвета за национална сигурност при президента. Както можеш да предположиш, президентът е под огромен натиск да евакуира Източното крайбрежие. Някои казват, че заповедта е трябвало да бъде издадена преди няколко седмици. Подхвърля се идеята за привличането му към отговорност и отстраняването му от поста. А в това време всички сенатори и депутати, от Мейн до Флорида искат федерална помощ.
— Казах ти, че дрязгите във Вашингтон не ме интересуват.
— Тази те засяга. Първоначално ти дадоха четири седмици да стабилизираш западната страна на вулкана и да детояираш бомбата и една седмица за евакуация, ако това няма резултат. Президентът обаче реши да ускори нещата с една седмица, за да даде на хората четиринадесет дни да се махнат от опасните зони.
Мърсър онемя.
— Съжалявам, че трябваше да ти го кажа. Нареждането дойде директно от Белия дом. Не можах да направя нищо.
— Наричат това компромис, така ли? Господи, Айра, ако се провалим, дори най-твърдоглавите умници от Капитолия трябва да разберат, че евакуацията ще бъде безполезна. Отнемането на една седмица драстично намалява шансовете ми и няма да постигна почти нищо за спасяването на хората.
— Аз, Джон Клайншмид и вицепрезидентът възразихме, но срещу нас бяха петдесетина политици, представляващи четиридесет милиона американци. Нямахме шанс. Положението в Испания и Португалия е много по-лошо, ако това може да те утеши. Министър-председателите и на двете страни са подали оставка, а на някои от Карибските острови са избухнали революции. Куба, Хаити и Доминиканската република са може би единствените места, където хората имат шанс да оцелеят, но дори там цари хаос.
— Правим ли нещо да им помогнем? — попита Мърсър, пренебрегвайки собствената си заповед да не обръща внимание на реакцията на света.
— Във Флорида и дори в Тексас пристигат собственици на плавателни съдове. Емиграционните власти дори не си правят труда да ги броят. А в останалите райони, дори да искахме, нямаше да можем да спасим дори малка част от милионите жители там. Ако всички пътнически и товарни кораби в света бяха готови да ги превозят, тогава може би щяхме да Успеем да евакуираме някой от по-малките острови.
— Не трябваше да питам — каза Мърсър, долавяйки отчаянието в гласа на Айра. — И без това отговорът ми беше известен. — Той прегърна Тиса. Нуждаеше се от топлината й Тя се притисна до него.
— Мърсър? — извика Лес Донъли от контролния център — Открихме отвора! Ти беше прав.
— Айра, намерихме отвора — съобщи Мърсър по телефона и вдигна ръка за поздравления към Лес. — Страхотна новина!
— Беше точно под мястото, където търсихме първия път на десетина фута вляво.
Мърсър се върна в контейнера и погледна над рамото на Джим. Каналът, през който някога беше изригнала лавата, беше почти кръгъл и над два метра в диаметър. Мощните прожектори на „Консей“ проникваха само на шест-седем метра във вулканичното гърло и после мракът поглъщаше светлината.
— Изглежда ясно очертан — отбеляза Мърсър. — Първото ни щастливо попадение за днес.
— Намерихме отвора само за един ден — добави Джим. — Това също е късмет.
Мърсър сложи ръка на рамото му.
— Ще ти разкажа останалото, след като изследваме отвора. Има ли промяна в температурата?
— Не. Ниска е. Гърлото все още не се е активизирало.
— Добре. Вкарай вътре робота.
Маккензи придърпа микрофона към устата си, за да разговаря с хората на палубата, които контролираха макарата.
— Ще вкараме робота във вулканичния отвор. Отпуснете още стотина метра кабел, за да не се закачи някъде. — Той погледна през рамо Мърсър. — Кабелът не е брониран, но…
Докосвайки леко лостовете, Джим спусна „Консей“в страничното гърло на вулкана. Скалите бяха гладки като стъкло от високата температура и налягането на някога изригналата лава, но Джим внимаваше да не одраска робота в стените и да го повреди.
След първите сто метра членовете на екипа започнаха да усещат, че са намерили каквото им е необходимо. От макарата отпуснаха още кабел и Джим изпрати „Консей“ по-навътре във вулкана.
На сто и петдесет метра магмената фуния се стесни и между робота и стените остана само няколко сантиметра разстояние. Температурата се повиши и достигна тридесет градуса. Това не представляваше проблем, но означаваше, че лавата затопля водата и клокочи някъде дълбоко във вулкана, близо до страничното гърло.
— Всичко е наред — каза Маккензи. — Ще махнем някои неща от „Консей“, преди да го спуснем с бомбата. Има няколко подпори и сензори, които не са ни необходими и това ще намали широчината му. Безпокоя се само за горещината.