Мърсър не каза нищо. Какво би могъл да каже? Той провери сензорите на вентилацията, изпаренията и концентрацията на прах. За половин час огромните вентилатори щяха да изчистят шахтата от задушаващата смес. След това Мърсър прегледа видеозаписа от монтираната в дъното на тунела камера.
Очите му се приспособиха за секунда към въртящите се облаци от прах пред обектива. Вихрушката приличаше на силна пясъчна буря. Мърсър пиеше кафе, докато вентилаторите изкарваха пушека на повърхността. След няколко минути той видя разпръснатите на пода на тунела камъни, отломките, взривени от скалата при експлозиите на Рандъл, и после от мъглата се появи краят на тунела. Камъкът беше забележително гладък, като се имаше предвид силата на Детонацията. Взривът на Дони беше чист.
Мърсър вече се обръщаше, за да се приготви за работната смяна, когато някаква сянка върху скалата привлече вниманието му. За малко да не я забележи, защото реши, че петното е езултат от ниската разделителна способност на камерата, но после отново седна и се вторачи в него. Ред долови внезапното му напрежение.
— Какво има?
— Не съм сигурен. Вероятно нищо.
Мърсър гледа още една минута. Петното остана непроме-нено. Изпита мрачно предчувствие. В геоложките доклади пишеше, че се намират на десетина метра от подземното езеро, затова не можеше да е вода. Но тогава какво беше?
Той бързо взе решение и грабна преносима кислородна бутилка и маска с вграден интерком.
— Стой тук и наблюдавай камерата. Аз слизам долу.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?
— Да. Ако петното на скалата се промени, кажи ми.
— Какво мислиш?
— Вероятно инклузия в скалата, но не искам никой да слиза долу, докато не се уверя. — Мърсър взе каската си и изскочи от фургона.
Операторът на подемника слизаше от контролната кабина, когато Мърсър влезе в пещерата.
— Майк, включи асансьора и не напускай мястото си. Може да ми потрябваш да ме издърпаш нагоре бързо.
— Какво става? — попита работникът и отново седна на столчето в кабината.
— Вероятно проникване на вода от високото налягане. — Мърсър затвори с трясък вратите на клетката и смътно чу предупредителния звънец преди асансьорът да започне да се спуска. Намести кислородната бутилка на гърба си и провери комуникационната връзка с Хардинг. — Чуваш ли ме, Ред?
— Силно и ясно.
— Има ли промяна?
— Все още нищо. Мислиш, че докладът е грешен и вече сме стигнали до водата, нали?
— Може би.
Прашинките в лъча на фенерчето му приличаха на снежна вихрушка, а после на виелица, докато се спускаше все по надълбоко. Видимостта беше девет метра, когато асансьорът стигна до подстанцията на двеста и четиридесет метра под земята.
Според доклада се намираха далеч от подземното езеро.
Мърсър не можеше да отхвърли предположението, че петното е вода, процеждаща се през земната кора. Налягането зад нея сигурно беше невъобразимо силно и каменният бент между водата и тунела нямаше да издържи още дълго. Ако беше вода, следващата поредица от дупки лесно можеха да преминат предела и всичко щеше да рухне в катастрофално наводнение. Може би дори в момента скалата се разпадаше и щеше да се срути.
Мърсър не можеше да рискува да изпрати хората си там долу, докато не разбереше какво става. Страхът, че може да пробият преградата към подземното езеро, беше поредният в дългия списък от опасности за миньора и малцина биха оцелели, за да разкажат за него. Миньорите се бояха от наводнение в шахтите повече, отколкото от срутване или пожар. Мърсър си спомни дългите три дни, които бе прекарал в Съмърсет Каунти, Пенсилвания, съветвайки местните експерти как да спасят шестима работници, попаднали в неочаквано наводнение. Изваждането им беше една от най-рискованите операции, които си спомняше.
Той се раздвояваше между необходимостта да бърза и предпазливостта, но както много пъти в живота му всеотдайността към работата го мотивираше. Мърсър хукна навътре в тунела. Ботушите му разплискваха локвите и стъпките му отекваха в затвореното пространство. Дъхът му излизаше със съскане зад маската на лицето. Лъчът на фенерчето на каската му танцуваше с всяка дълга крачка.
Ако бяха стигнали до вода, Мърсър трябваше да изкара хората от мината най-малко за тридесет и шест — тридесет и осем часа и да наблюдава скоростта на овлажняването, а след това трябваше да променят метода на взривяване. Попадането на вода толкова скоро щеше да ги забави драстично.
Вентилационната система пречистваше добре въздуха. Докато Мърсър се приближаваше към работната площадка, видимостта леко се подобри. Той мина покрай камерата.