И тогава Мърсър разбра. Досети се по изпълнения със страхопочитание фатализъм, с който говореше Тиса Нгуен. Тя беше член на природозащитна организация с радикални убеждения и бе решила да се откаже от пасивните протести и да премине към насилие. Така както някои фанатизирани групировки, защитници на правото на живот, бяха започнали да убиват лекари, извършващи аборти, беше неизбежно и природозащитниците екстремисти постепенно да вземат на прицел онези, които смятаха за най-опасните врагове на екосистемата. Мърсър все още имаше белези от сблъсъка с подобна организация в Аляска преди няколко години.
— Мислите, че съм враг номер едно на Земята и като ме Убиете, няколко акра от пустинята ще останат непокътнати за идните поколения, които всъщност няма да обърнат внимание на този факт?
Тиса Нгуен се замисли върху обвинението.
— Тъкмо обратното. Наистина съм член на организация на име Ордена и се стремим да опазим планетата, но не така, както вие мислите. Не се завързваме за дървета и не преследваме китоловни кораби с гумени лодки. Нашата работа е по-скоро… свързана с последиците. Мърсър се подсмихна.
— И смятате мен за достатъчно важен за последиците, за да ме убиете?
— Аз не желая да ви убиват — разпалено заяви тя. — Но други искат.
— Защото съм преуспяващ минен инженер? И смятате, че работата ми вреди на околната среда?
Тиса Нгуен отново го погледна.
— С изключение на някои крайности един човек не може да повлияе на околната среда по никакъв начин. Трябва да се придържате към скромността. Повече ви подхожда. Малко от вашите постижения изискват корекции от моя страна.
Мърсър нямаше представа какво има предвид под „корекции“и се приготви да я попита, но тя продължи.
— Опасявам се, че сте взет на прицел, защото стоите на пътя на хора, научили какво се е случило преди четири месеца дълбоко под Зона 51. Докато не разберат защо се е случило, в това число и аз, хората от Ордена смятат, че има огромен риск.
— Нямам представа за какво говорите. Тя кимна.
— Нямате представа колко много неща не знаете. И се боя, че нямам време да ви ги обяснявам. Всъщност имам време, но няма да ми повярвате.
Мърсър започна да мисли, че спасителката му е откачена. В думите й нямаше логика.
— А аз искам да ми вярвате. — Тиса Нгуен го погледна. Мъката се бе разсеяла, но в очите й бе останала лека тъга, всеобхватна меланхолия, която омекотяваше чертите й. Той разбра, че думите й са интимна изповед. — Със спасяването ви, надявам се, показах, че може да ми имате поне малко доверие. Ако бях разбрала за плановете им по-рано, кълна се, че щях да ви предупредя. Съжалявам за гостенката на хотела, за която споменахте. Колко е часът?
— Моля?
— Часът?
Мърсър погледна часовника си и после забеляза, че на таблото има електронен часовник.
— Осем и половина. Защо питате? Ще се случи ли нещо?
— Не — разсеяно отвърна Тиса Нгуен. — Просто не нося ръчен часовник. Спасих ви, защото реших, че е крайно време някой да предприеме нещо. Организацията ни не прибягваше до насилие. Опитите за употреба на сила започнаха отскоро и се страхувам, че ще става по-лошо.
— Защо не отидете при властите?
— Това правя. Дойдох при вас. Вие имате опита и познанията да разберете онова, което ще ви покажа, и да се надяваме — влиянието да го предотвратите.
Сетивата му се обостриха.
— Какво да предотвратя? Терористична атака?
— Опасявам се, че не е толкова лесно. Ще разчитам на малкото доверие, което — надявам се — изпитвате към мен, и ще отговоря, че все още не мога да ви кажа, но ще ви направя демонстрация. Трябва да знаете, че онова, което ще ви кажа, нарушава клетва за опазване на тайна, датираща от сто и петдесет години.
Тиса Нгуен пое дълбоко въздух. Мърсър нямаше представа коя е тя и какво иска организацията й, но беше ясно, че жената се бори със съвестта си. Очевидно изпитваше по-голямо желание да изложи на риск живота си, за да го спаси, отколкото да наруши обета си.
— Може ли да дойдете да се срещнем на гръцкия остров Санторин на двадесет и седми?
— Предполагам — предпазливо отвърна той.
— Там има лифт, който пренася хората от пристанището до града. Ще ви чакам на крайната спирката горе в пет следобед.
— Съжалявам, но вие не ми дадохте нито една причина да съм спокоен, че всичко това не е някакъв сложен сценарий за клопка.