— Не мога да кажа или да направя нищо до двадесет и седми — настоя тя, но сетне се поправи. — Чакайте. Мога.
Преобразяването й беше драстично. На Мърсър му се стори, че друг човек кара колата. Премрежените й замислени очи се оживиха.
— След няколко дни в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо. Съжалявам, но не знам какво е, а само че ще бъде невиждано досега природно явление. Убедена съм, че ще го разпознаете. Ако се случи, ще се срещнете ли с мен? — Тонът й беше умолителен.
— Явлението има ли нещо общо с вашата организация? Как я нарекохте? Ордена?
— Да.
— Но вие не сте замесена?
— Не. Това е… групировката, която ви нападна.
— Ако се срещна с вас, ще ми обясните ли най-после коя сте?
— Ще разберете, когато видите демонстрацията. — Тя отново млъкна, загадъчна, но и примамлива. Мърсър знаеше, че не трябва да й вярва. — Хората ви наричат Мърсър, а не Фил или Филип, нали?
— Да.
— Може ли и аз да ви наричам Мърсър?
— Щом ще се срещаме на един от най-романтичните острови в света, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите.
Мускулите на лицето й се изкривиха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.
— Мърсър — промълви Тиса Нгуен, а после изведнъж удари спирачки. — Пристигнахме.
Бяха излезли от магистралата най-малко преди час. Млечнобялата луна се очертаваше над сухите, безводни планини на изток, а звездите блестяха студено и безразлично. Високите електрически стълбове край пътя бяха наредени до хоризонта като оловни войници. Докъдето стигаше погледът, нямаше други доказателства за човешко присъствие, никакви светлини или сгради.
— Какво е това място? — попита Мърсър.
— Твоята спирка. — Тиса видя, че той стана напрегнат, сложи ръка на рамото му и се вторачи в бледите отблясъци на кожата си върху тъмния плат на спортното му сако. — Отпусни се. Намираме се на служебния път към Зона 51. Периметърът е стотина метра по-нататък. Щом преминеш маркировката, камерите за наблюдение и топлинните сензори ще те засекат. Охраната ще те открие само за две минути. Ще ти отнеме повече време да докажеш кой си, но мисля, че ще се оправиш.
— А ти? — попита Мърсър по-загрижено, отколкото очакваше.
— Всичко ще бъде наред, стига да се срещнем след две седмици на Санторин.
— А онези…
— Престъпната фракция? Няма да посмеят да ме докоснат. Не се тревожи.
Мърсър слезе от беемвето и затвори вратата. Не виждаше логика в случилото се и нямаше обяснение за изминалите няколко часа. Докато стоповете изчезваха зад завоя, той осъзна, че има две идеи. Едната беше да настоява за отговори от Айра Ласко, а втората — че въпреки недоверието, което бе показал пред Тиса, не се съмняваше в здравини разум. Беше му се случило твърде много и предполагаше, че става нещо много по-значимо. Експлозията в мината, изчезването на Дони Рандъл и нападението в „Луксор“. Между всичко това имаше връзка, но Мърсър нямаше представа каква и не смяташе да се отдава на размисъл. По-късно щеше да го направи. Той придърпа на раменете си мокрото сако и тръгна по пътя. Хрумна му трета идея и Мърсър погледна през рамо към мястото, където бе заглъхнало бръмченето на колата на Тиса. Беше сигурен, че си струва да разбере онова, което тя знае.
ЗОНА 51, НЕВАДА
Двадесет напрегнати минути Мърсър убеждава двамата пазачи в камуфлажни униформи, които се появиха в пустинята, че не трябва веднага да го заведат при местния шериф като нарушител. Последва двучасово пътуване с джип „Чероки“, още няколко часа чакане в уединена сграда, докато няколко пъти проверят самоличността му, и после бърз полет с хеликоптер „Блекхоук“ без прозорци до главния комплекс.
Заведоха го в същата спартански обзаведена стая, където бе настанен през първата си нощ в Зона 51. Пет минути след като се изкъпа и облече чистите дрехи, оставени от войника на рецепцията, някой потропа на вратата.
— Омега деветдесет и девет храм. Мърсър позна плътния глас и каза отговора.
— Керван единадесет слънцестоене.
Вратата се отвори и в стаята влезе капитан Букър Т. Сайкс, който го бе придружил по време на полета от Вашингтон. Едрият чернокож мъж държеше картон с шест бири в едната ръка и колода карти в другата. Беше облечен в камуфлажен панталон и черна тениска, опъната на широките му гърди, и стискаше незапалена пура между равните си зъби.
— Чух, че си се върнал от града. Мърсър се ухили.
— В тази баня има по-хубави шампоани, отколкото във Вегас.
Сайкс извади две бири и му даде едната.
— И обслужването по стаите е по-евтино. — Той седна до масичката под прозореца и започна да разбърква картите. — Носи се слух, че охраната на базата те е забелязала да идваш насам от магистрала 375 близо до град Рейчъл.