Сайкс загреба шепа, поднесе я към устата си и мигновено я изплю.
— Мамка му! Вкусът е океански.
— Казах ти — отвърна Мърсър и се вторачи по-отблизо във водата. На повърхността плаваха някакви увивни растения. Той закачи едно с лоста и го притегли. Беше зелено и влакнесто като водорасло. Мърсър го помириса. Миризмата беше на разложена риба. Но това беше невъзможно! Подземното езеро беше изолирано от останалия свят от десетки или стотици милиони години. Нямаше начин водорасли да са се развили в това уединено мрачно владение толкова далеч от океана. Той го показа на Сайкс и двамата се спогледаха тревожно.
— Хайде да се гмурнем, а?
Мърсър изтръска водораслото от лоста и закопча инструмента на колана си.
Букър пръв влезе във водата. Той пъхна дихателната тръба в устата си, пое въздух няколко пъти и се спусна през капака. Мърсър го последва. Двамата регулираха плаваемостта си. Сайкс даде знак на Мърсър с палец и показалец и потъна, без да разплисква вълни.
Мърсър не беше толкова грациозен, усети как водата обг-ръща тялото му и изпита онази моментна тръпка на безтегловност. Ако не бяха мощните фенерчета, лесно можеше да си представи, че се носят в космоса.
Сайкс се придвижваше с лекота, като се държеше с една ръка за тридесетсантиметровата тръба, водеща към запушената входна дюза. Плавниците му се размахваха бавно, по-скоро за контрол върху управлението, отколкото за изтласкване. Като всеки опитен водолаз той оставяше коланът с тежестите да върши работата вместо него. Двамата минаха покрай входа на тунела. Букър дори не насочи фенерчето си натам, докато се плъзгаха все по-навътре в дълбините.
Мърсър плуваше на метър и половина над него и го осветяваше с фенерчето си. Водата беше замърсена с някакви непознати частици, които обаче бяха твърде големи, за да са наноси. Мърсър не беше виждал такава замърсена изворна вода. Би трябвало да плуват в кристално чиста вода, а не в бульон. Сайкс изглежда не се смущаваше от това, но Мърсър беше неспокоен. Нещо не беше наред. Хрумна му да се откажат и да настояват за отговори от Айра, когато Букър започна да се спуска по-бавно.
Мърсър погледна уреда за измерване на дълбочината. Тридесет и един метра. Сайкс беше застанал точно над задръстената входна дюза и му пречеше да я види. Мърсър се приближи до него и насочи фенерчето си към края на тръбата.
Дюзата на помпата беше запушена от кръгло парче бяла пластмаса с диаметър метър и трийсет — нещо, което не беше в мината преди наводнението. Всъщност не го беше виждал изобщо. Силният вакуум на помпата бе изкривил пластмасата и я бе втъкнал в мрежата, която не позволяваше на по-големите частици да минат през тръбата. Парчето пластмаса беше толкова деформирано, че обръщането на посоката на струята на помпата само го бе заклещило още по-здраво.
Сайкс извади дъската си за писане и мазен молив и нарисува голям въпросителен знак.
Мърсър поклати глава. Нямаше представа какво търсят. Двамата пъхнаха лостовете си в мястото, където пластмасата се бе огънала около стоманената тръба, и едновременно повдигнаха, за да извадят един-два сантиметра от диска. След това преместиха лостовете и повториха маневрата, обикаляйки тръбата така, сякаш отваряха консерва. След няколко минути усилена работа дискът изскочи и се понесе във водата. Докато се преобръщаше, лъчите на фенерчетата осветиха страната откъм входната дюза. Думите, написани в кръг по периметъра, се четяха ясно: ТУРИСТИЧЕСКИ МОРСКИ ЛИНИИ „РАЙЛАНДЪР“ — Щастливите кораби.
Загадъчният диск беше пластмасова покривка, каквито се използваха за масите около плувните басейни на туристическите кораби — нещо, което вероятно падаше в морето при силно вълнение, но как се бе озовало на двеста и петдесет метра под плътна скала, на близо шестстотин и петдесет километра от най-близкия океан?
Не беше нужно Сайкс отново да рисува въпросителна. Недоумението се четеше в очите му.
Мърсър извади дъската си и написа: „Отиваме в тунела. Изчисли за колко време имаме кислород.“
Букър поклати глава. Мърсър настоятелно размаха дъската, подчертавайки искането си. Командосът отново поклати глава. Мърсър изтри съобщението и написа друго.
„Тогава отивам без теб.“
Букър мълчаливо погледна измервателните уреди и въведе числата във водолазния компютър на китката си, после написа: „Имаме четиридесет минути на тази дълбочина и малко повече там, където тунелът се разклонява.“
Мърсър прикрепи въздушна възглавница към пластмасовата покривка за маса, и дръпна връвта за надуване. Белият Диск се издигна в мрака. Щяха да го издърпат в подемника, след като приключеха с гмуркането. Мърсър заплува, убеден, че Сайкс го следва. След двайсетина метра стигнаха до тунела. Мърсър се вмъкна и продължи навътре. Дори не се замисли, че последния път, когато беше там, наводнението бе отнело живота на Кен Портър. Съсредоточи се изцяло върху онова, което се намираше отвъд взривения бент. Нямаше подземно езеро, поне до предичетири месеца. Водата беше морска. И отговорът как се бе озовала насред пустинята в Невада беше на четиристотин метра пред него.