— А граница на скоростта? — настоя Мърсър. — Скоростта на светлината?
— Ами ако ви кажа, че съм наблюдавала експеримент, при който лъч лазерна светлина, пуснат в газова среда при изключително ниска температура, излезе от другата страна на камерата, преди да бъде изстрелян? Следствието се появи преди причината. По някакъв начин в квантовия свят съобщение, движещо се по-бързо от скоростта на светлината, е предало на детектора, че лазерният лъч идва.
Мърсър не се съмняваше в твърденията й. Съзнаваше, че научните пробиви с непрекъснато ускоряващи се темпове опровергават неизменните в миналото закони. Не можете обаче да проумее напълно изводите, нито как това е вкарало подводница с тегло хиляда и повече тона в планина на стотици километри от морето.
— Нека да разширим експеримента. И да го направим с частици. В известен смисъл това представлява светлината — частица, наречена фотон.
— Ще има частица, съществуваща на две места едновременно.
— Ами ако в процеса на изстрелването на частицата първата, с която сте започнали, бъде унищожена?
— В друг ъгъл на вашата свръхохладена газова камера ще има частица двойник. — Изведнъж прозрението го осени със силата на физически удар. — Говорите за някаква научнофантастична система на транспортиране.
Доктор Мари направи кисела гримаса.
— Не. Медиите преувеличават вероятността, но истината е, че транспортирането на човешки същества, макар и възможно в абстрактен смисъл, няма да бъде практично.
— Това ли сте искали да направите с подводницата? Да я транспортирате до Зона 51?
Изражението й стана още по-намусено.
— Не, но се опасявахме, че това може да се случи. Целта ни беше да я направим невидима. Наричаме го оптично-електрически камуфлаж. Предназначен е за кораби и вероятно за самолети, ако съумеем да намалим размерите на необходимата техника и консумацията на енергия. Използвахме подводница, защото имаше теоретичен шанс да се случи нещо подобно.
— Изпуснали са я — обади се Айра.
— Не сме я изпуснали — троснато отвърна доктор Мари. — Военноморските сили ни казаха за тази вероятност. Ние вградихме защитна система в случай на авария.
— Разкажете ми какво се случи.
— Системата, която екипът ми и аз разработихме, използва мехур със силни магнитни свойства, който пречупва видимата светлина в тороид, нещо като формата на поничка. Ние виждаме предметите, защото светлината се отразява в повърхността им. Някои дължини на вълните се поглъщат, а онези, които се отразяват, придават цвета на предмета. Черните неща поглъщат всички дължини на вълните, затова не можем да ги видим, но възприемаме присъствието им на цветен фон. Според моята теория, ако затворим светлината в тороид а така, че да не може да избяга, и после я пречупим около предмета, наблюдателят няма да види нищо. Ще бъде все едно водата да изкриви светлината и моливът да изглежда крив, ако половината стърчи над повърхността.
— Е, и? — подкани я Мърсър. Думите й звучаха невероятно и не обясняваха онова, което бе видял в мината.
— Попаднахме в квантовия свят — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко.
— Какво означава това?
— Означава, че възникнаха последици. Бяхме ги предвидили и взехме предпазни мерки, но ги бяхме отхвърлили като реална тревога. Магнитното поле пречупи видимата светлина, докато я превърна в самостоятелна система, точка в пространството, където светлината не може да избяга.
— Чакайте малко. Това прилича на черна дупка.
— Не. Черните дупки са срив на материята вследствие на гравитацията. Ние използвахме магнитни свойства.
— Каква е разликата?
— Гравитацията не е съвместима със света на квантите. Преди смъртта си Айнщайн е работил в тази област, грандиозната теория за всичко — ядрени сили, магнитни свойства и гравитация.
— Значи сте попаднали на нещо ново.
— Но със същите последици. — Какви последици?
— Поради липса на по-добър начин да се изразя, ние спряхме времето. Магнитното налягане, също като гравитацията в черна дупка, създаде мехур около експерименталната под-водница. Светлината беше затворена в мехура и принципът за неопределеността на Хайзенберг влезе в сила.