— Хеликоптерът ли?
— И това. — Тя престана да флиртува и очите й добиха студен израз. — Аз съм Спирит Уилямс, един от учените, които загубват възможността си да работят заради вас.
— Аз…
— Няма какво да кажете, затова не го правете. Цял живот борих да се кача на борда на този кораб и исках да ви благодаря, че ме прецакахте. — Жената се обърна и тръгна коридора, преди Мърсър да разбере напълно смисъла на думите й.
Той не я последва. Само щеше да си загуби времето. Тя беше учен, вероятно работеше по докторската си дисертация и бе толкова отдадена на работата си, че каквото и да се случеше, независимо колко е сериозно или важно, беше непоносимо объркване за нея. Подобно тесногръдо отношение служеше добре на учените в техния свят, но нанасяше огромни поражения върху останалата част на обществото. Мърсър очакваше, че и другите от научния персонал на „Морски наблюдател“ ще се държат с него по същия начин. Ако му провървеше, можеше да приключи мисията си преди отново да види Спирит Уилямс или някого от останалите.
Десет минути по-късно той намери каюткомпанията и видя, че късметът вече му е изневерил. Спирит Уилямс беше там заедно с Джон Карлайл и млад русокос мъж по бански и с пъстра хавайска риза. Кракът й беше допрян до неговия и тя пиеше портокалов сок от чашата пред него. Мърсър забеляза пръстена на ръката й и предположи, че са женени.
— А, Мърсър! — Карлайл стана. — Позволи ми да ти представя един от нашите водолази, Чарли Уилямс.
Сърфистът със слънчев загар се изправи.
— Наричай ме Чарли. Това е съпругата ми Спирит.
— Имах удоволствието да се запозная с нея — отвърна Мърсър и седна на четвъртия стол край масата.
Стюардът го попита дали желае нещо и той си поръча кафе.
— Видях господин Мърсър и го уведомих, че не одобрявам присъствието му на „Наблюдател“ — намусено каза Спирит. — Предполагам, че е тук като участник в потулването на някаква тайна на правителството. Флотата вероятно върши нелегални изследвания и убива китове със сонар, както направиха преди няколко години по крайбрежието на Лонг Бийч, и нещо се е объркало. А сега той ще скрие истината.
— Мърсър е дошъл да разбере защо преди две нощи загинаха много смели моряци — отвърна Джон, на когото му беше писнало от озлоблението й.
Екипажът не се интересуваше какво правят, след като бяха в открито море, но изследователите получаваха оскъдно финансиране и ревниво пазеха времето си на борда. Забавянето дори с няколко дни беше огромна загуба на времето и ресурсите им. Те не бяха престанали да недоволстват, откакто бяха научили новината, и Спирит беше най-гласовитата.
— Бог да ги прости! — каза тя. — Трябва да ги оставят да почиват в покой. Изпращането на хора тук да злорадстват над останките им е сатанинско.
— Мърсър не е дошъл да злорадства, а да получи отговори, за да не загиват повече моряци.
— Те са знаели какви са рисковете, когато са постъпили във флота. Смъртта влиза в професионалните им задължения.
Лицето на Карлайл се зачерви.
— Защитата на Съединените щати е тяхното професионално задължение.
— Аха, разбирам — още по-язвително подхвърли тя. — Смъртта е само допълнителна облага.
Мърсър улови погледа на Чарли. Водолазът не проявяваше интерес към обуздаването на съпругата си. Чувал я беше в действие и преди и знаеше, че трябва да стои настрана от огневата линия.
— Стига! — изрева обикновено невъзмутимият трети помощник-капитан. След потъването на „Смитбек“ възхищението му към военноморския флот и служителите му се бе разпалило отново. Преди обаче да успее да продължи, в каюткомпанията влязоха още четирима души.
Карлайл гневно погледна Спирит, избърса челото си с носна кърпа и ги представи. Единият от новодошлите беше вторият лоцман на подводницата. Другите трима оглавяваха поддържащия персонал.
— Ще трябва да тръгваш, скъпа — каза Чарли на съпругата си.
Тя коренно промени държането си, усмихна се на събралите се мъже и продължително целуна Чарли по устните.
— Ела да ме вземеш от лабораторията, ако ще се гмуркаш днес. Ще бъда в контейнера с контролния център. Обичам те.
— И аз те обичам.
Ако Джон очакваше Чарли да се извини за поведението на съпругата си, имаше много да чака. Секундите летяха.
Мърсър осъзна, че никой няма да наруши мълчанието, затова се прокашля.
— Е, да се залавяме за работа. Джон може би ви е казал, че ме изпратиха тук, за да разбера какво се е случило със „Смитбек“. Изглежда всички сме на мнение, че корабът се е блъснал в контейнер, който се е разбил и съдържанието му се е запалило. Флотът иска да проверя тази хипотеза, като огледам плавателния съд. Открихте ли къде е точно на морското дъно?