— Тогава ето какво ще направим — заяви Мърсър и никой не оспори правото му да реши. — Първо ще се спуснем към кораба и сетне ще разгледаме онази ваша кула.
Мърсър се опита да дремне след съвещанието, но силното кафе и тракането на вентилатора на климатичната инсталация го държаха буден. След като един час се взира в тавана, той призна, че безсънието му няма нищо общо с кофеина и шума. Образът на Тиса Нгуен прогонваше съня от очите му. Мърсър непрекъснато си представяше очите й — дълбочината им и болката им. Не вярваше, че това се дължи на лична драма, защото хората криеха по-добре такива неща, особено от непознати.
Тя му напомняше на изображение от картина с религиозен сюжет — Богородица с младенеца, където блажената Мадона с обич гледа бебето си, но в очите й се чете и прозрението, че той ще трябва да умре, за да изкупи греховете на света. Дали Тиса познаваше греха? Затова ли беше убедена, че настъпва краят на света?
Какво беше видяла с очите си, че да вярва в това? Тиса изобщо не страдаше за положението в света, глада и бедствията, за които медиите съобщаваха толкова бодро и енергично, а за нещо определено, за което само тя и организацията й знаеха, че се е случило или ще се случи.
Тя всъщност беше признала за намесата на групировката в потапянето на „Смитбек“. Не, не беше така. Само бе споменала, че в Тихия океан ще се случи нещо необяснимо.
Мърсър никога не се беше чувствал толкова объркан. Имаше усещането, че върви по минирано поле и държи грешна карта. През последните седмици му бяха подхвърлили десетина лъжи, бе оцелял от два опита за покушение и бе срещнал жена, за която не преставаше да мисли. Връзката между всичко това беше ефирна и не можеше да я види, още по-малко да я разбере.
Знаеше ли Тиса, че „Смитбек“е бил близо до кулата? Дали го беше предупредила своевременно и го бе оставила да разсъждава, така както не бе предотвратила смъртта на жената в хотел „Луксор“? Или се опитваше да проумее някакви неумишлени последици? Ами ако „Смитбек“ се бе изпречил на пътя на експеримент, който организацията й извършваше? Имаше ли това нещо общо е експеримента на доктор Мари с оптично-електрическия камуфлаж?
Мърсър можеше само да се надява, че някои от отговорите се намират на триста метра под леглото, на което неспокойно се мяташе.
Час по-късно той се отказа от опитите да заспи, облече работния комбинезон, който Алан Джарвис му беше дал, и отиде на кърмата на „Наблюдател“.
„Скокльо“ беше в люлка под крана. Подводницата беше боядисана в яркожълто и на корпуса бяха монтирани резервни кислородни бутилки, малки мотори и витла и две механични ръце, завършващи със зловещи на вид щипки. Носът беше направен от плексиглас, дебел петнайсет сантиметра. Лоцманската кабина беше тясна. Алан щеше да седне зад и малко над двете места за наблюдателите. На стените отвътре бяха наредени копчета, лостове и няколко компютърни монитора с плоски екрани. Малката подводница беше върхът на модерната дълбоководна технология.
Чарли беше наблизо и работеше върху още по-необикновена екипировка — атмосферния водолазен костюм „Тритон“. АВК също беше боядисан в жълто и с двадесетте въртящи се съчленения приличаше на огромна гъсеница. Шлемът беше с широка лицева част за по-добра видимост, а в края на ръцете имаше подвижни щипци с три пръста.
— Какво ще кажеш? — с нескрита гордост попита Чарли.
— Изумително, по дяволите! Колко тежи?
— Двеста и петдесет килограма, когато е празен, но е балансиран и в съединенията има вода, затова на дълбочина над десет метра е почти безтегловен. Много е хубав, стига да не страдаш от клаустрофобия.
— Как се работи с него?
— Няма нещо особено. — Чарли отвори задната част на костюма. — Готвех се да проверя системите. Може да го направим заедно. Влез вътре.
Това беше все едно да нахлузи стоманени панталони. Мърсър използва прикрепения за люлката на АВК лост, за да се провре през отвора, после спусна краката си до крачолите и пъхна ръцете си в ръкавите, а главата в куполовидния шлем. Костюмът миришеше на електроника, дезинфектант и съвсем леко на потта на предишния потребител.
— Усещаш ли педалите под краката? — Гласът на Чарли беше приглушен и далечен, макар че лицевата част на шлема беше отворена.
— Да.
— Те контролират моторите. Отпуснеш ли тежестта си върху десния заден педал, костюмът се движи назад. Опитай.
Мърсър натисна с пета и двата мотора, прикрепени към раменете, забръмчаха.
— Натисни напред и ще тръгнеш напред.
Той опита и малките витла спряха веднага и започнаха да се обръщат в противоположната посока.