— Не си се гмуркал с такова нещо, а?
— Толкова ли е очевидно?
— Не съвсем — отвърна Алан. — Повечето хора, които се качват за пръв път, са толкова нервни, че не спират да говорят. Но всеки поема дълбоко въздух, когато подводницата започне да потъва. — Лоцманът включи слушалките и микрофона на главата си. — Джим, готов съм. Спускай ни.
„Скокльо“ се разтресе, когато се освободи от кабелите, и заплава самостоятелно.
— Потеглихме — каза лоцманът.
Подводницата беше в отрицателна плаваемост поради железните плочи с тежест един тон, прикрепени към долната част на корпуса, и веднага потъна под вълните. Мърсър изви врат и надникна нагоре, докато водата покриваше плексигласовата лоцманска кабина. Повърхността на океана отразяваше трепкащ сребрист блясък и постепенно се смаляваше, докато подводницата се спускаше към дълбините. Няколко минути достатъчно светлина проникваше отгоре и водата наоколо се виждаше ясно. Изхвърлените от камбуза хранителни остатъци привлякоха пасаж риби и хищниците, които ги преследваха. Няколко по-смели екземпляра спряха, за да преценят дали подводницата ще бъде следващата им закуска, преди да изчезне в сгъстяващия се мрак.
Все по-надълбоко се спускаха, водата пречупваше спектъра на светлината като призма, така че цветовете започнаха да се разделят и да избледняват. Първо изчезнаха жълтите и оранжевите оттенъци, а после червените. Остана виолетовата бездна, която също избледня до синьо и накрая стана черна.
— Мислиш ли, че сме сами? — попита Алан след десетина минути.
— Предполагам — отвърна Мърсър с усещането, че опитният лоцман го изпитва.
Алан натисна копче на таблото и морето оживя. Водата съвсем не беше чиста и прозрачна, а приличаше на снежна виелица. Телата на десетки милиони миниатюрни същества бавно се носеха надолу към бездната, където създанията на дъното щяха да ги асимилират и отново да ги върнат в хранителната верига. Рибите, които бяха стояли настрана от тромавия натрапник, се втурнаха към фаровете. Все още беше плитко и Мърсър разпозна формата на рибите, но не и различните видове. Истински странните морски същества — сепни вампири, змиорки, морският дявол и други — живееха дълбоко под пределната дълбочина на потапяне на „Скокльо“.
— Прекарал съм над шест хиляди часа тук долу — гордо каза Алан. — Никога няма да ми омръзне. — Той отново угаси фаровете. — Съжалявам, но трябва да пестя акумулаторите. Знам, че потапянето няма да продължи дълго, но това е стандартна оперативна процедура.
— Благодаря за гледката. Работиш на страхотно местенце.
— Дълбочината е двеста и шейсет метра — извика Алан на Мърсър и на хората, които с трепет гледаха мониторите на борда на „Морски наблюдател“.
— Чарли се гмурка — съобщи Маккензи.
— Прието, Джим. Би трябвало да стигнем до дъното след шест минути.
— Прието.
Джарвис активира сонара за претърсване на дъното, слаб акустичен пулс, който пиукаше все по-ускорено с увеличаването на дълбочината. Гърдите на Мърсър се свиваха и отпускаха в ритъм с тоновете. Знаеше, че се приближава до отговора, но не беше сигурен какъв е въпросът.
— Петнайсет метра до дъното — измърмори Алан. Пръстите му летяха по контролните бутони и лостове, докато маневрираше под водата.
— Намирате се на петдесет и седем метра източно от потъналия кораб — съобщи Маккензи по радиопредавателя.
По лицето на Мърсър се стече струйка кондензация. Очакваше я, защото разликата между температурата в „Скокльо“и океана беше петнадесет градуса, но като си представи огромното налягане върху стоманения корпус, сърцето му подскочи.
Алан включи моторите за движение напред и отново запали фаровете. Дори да работеха с пълния си капацитет, те пак нямаше да осветят повече от шест метра. Водата беше гъста като масло. Мърсър се вторачи в мрака, опитвайки се пръв да съзре „Смитбек“. Дъното беше песъчливо, набраздено от постоянното течение и безинтересно като повърхността на луната.
— Ето го! — каза Алан, който имаше богат опит в дълбоководното гмуркане и видя минута преди Мърсър очертанията на потъналия кораб.
„Смитбек“ се извисяваше от морското дъно като развалините на отдавна изоставена мавърска крепост в Сахара. Беше потънал само преди няколко дни, но изглеждаше стар, изоставен, забравен и от десетилетия обитаван от духове. — Господи! Погледни го.