„Смитбек“ беше военен морски плавателен съд, товарен кораб с тъп нос и квадратна кърма. Беше купен от „Маерск Лайн“ след войната в Персийския залив и работата му беше да извършва бързи доставки за въоръжените сили, включително до шестдесет танка „Ейбрамс“. Корабът беше дълъг сто и осемдесет метра, но се нуждаеше само от четиридесет и осем души екипаж. Мърсър и Джарвис видяха достатъчно детайли, за да разберат, че случилото се със „Смитбек“ не може да се обясни със сблъсък с контейнер. Мърсър не проумяваше онова, което виждаше.
Корпусът и надстройката бяха смачкани от падането на морското дъно. Явлението не беше необичайно. Потъващият плавателен съд можеше да се удари с двадесет морски мили в час в дъното, а отделни конструкции не бяха проектирани да издържат на такава сила. Но пораженията върху „Смитбек“ бяха много по-сериозни, отколкото Мърсър и Джарвис очакваха.
Сякаш гигантски юмрук беше смазал на морското дъно останките на кораба. Носът беше заровен дълбоко в тинята, а килът беше счупен по средата. Беше невъзможно да се каже Дали „Смитбек“ се е наклонил, защото беше напълно разрушен. От информацията за кораба, която Айра му бе дал.
Мърсър знаеше, че мостикът се е издигал над кила на близо тридесет метра. Купчината изкривен метал на дъното на Тихия океан не изглеждаше повече от една четвърт от това разстояние. „Смитбек“ беше сплескан като палачинка.
Светлината извън подводницата се промени, когато Чарли се приближи до потъналия кораб с водолазния си костюм.
— Какво се е случило? — попита той, като видя мащабите на пораженията.
— Опитваме се да преценим — отвърна Мърсър. — Да започнем от носа и да продължим към кърмата.
— Прието.
Лесноподвижният „Тритон“ се повдигна от корпуса и се насочи към предната част на „Смитбек“. Алан маневрира „Скокльо“ на място, така че всички фарове да осветят кораба. Чарли и подводницата се движеха като един, докато си проправяха път по дължината на „Смитбек“. Стоманената му повърхност беше нагъната като акордеон. Гредите бяха пробили метала и стърчаха като натрошени кости. Когато стигнаха до средата, Мърсър накара Алан да приближи подводницата колкото е възможно повече до кораба. Шестте нива на четвъртитата надстройка бяха изравнени с най-долното. Палубата беше осеяна със стъкла от кабината на щурвала, които искряха като скъпоценни камъни. Близо до кърмата на черни мехури изтичаше машинно масло. Имаше само две дупки, откъдето излизаше въздух.
— Какво мислиш, Алан? — попита Чарли, след като приключиха с огледа.
— Предполагам, че е бил натоварен догоре и всичкият въздух е излязал от корпуса, докато е потъвал. Това е единствената причина пораженията да са толкова сериозни. Какво е твоето предположение, Мърсър?
— Теорията ти е правдоподобна, но има един проблем. — Мърсър потърка брадичката си, докато обмисляше изводите от онова, което се готвеше да каже. — „Смитбек“ се е връщал от Корея. Празен. Обемът на товарните отсеци е сто хиляди кубически метра. Дори ако товарните рампи някак са се отворили, трябвало е да мине много повече време, за да излезе такова голямо количество въздух. Мисля, че причината е друга.
— Каква? — попита Чарли.
— Не знам, но ми се струва, че отговорът е в кулата, която сте открили, момчета. Джим, чуваш ли ме?
— Слушаме ви — отвърна Маккензи, който беше на „Морски наблюдател“.
— Отиваме към кулата. Издърпайте Чарли. Ще се срещнем с него там.
— Прието. Алан, курс на двеста шестдесет и пет градуса. Ще коригираме посоката ви по пътя, защото има напречни течения.
— Разбрано, Джим. Двеста шестдесет и пет. — Лоцманът издигна подводницата и угаси фаровете. Мракът отново стана непрогледен, докато безшумно се отдалечаваха от призрачния кораб.
Алан включи портативен касетофон, за да заглуши постоянното бръмчене на моторите за движение напред. Тясната кабина се изпълни със звуците на джазова музика.
— Спускал съм се до двадесетина потънали кораба — каза той след няколко минути. — Подобно деформиране става с по-старите плавателни съдове. Те рухват, след като корозията разяде стоманата. Веднъж намерихме товарен кораб от Първата световна война в крайбрежните води на Франция. Беше се разпаднал по същия начин като „Смитбек“. Представляваше нещо като сандвич от палуби и ръжда. Но не съм виждал чак такива поражения като на „Смитбек“.
— И аз не мога да си го обясня.
— Но нещо ти се върти в главата.
— Може би. — Мърсър не добави нищо повече. Нямаше доказателства и не можеше да изкаже изключително необикновената си хипотеза.
Джарвис управляваше малката подводница с помощта на сложните сензори и изглежда не го интересуваше, че не вижда на повече от два-три сантиметра отвъд купола от плексиглас. Мърсър свикна с дезориентиращата среда и се настани по-удобно на седалката. Температурата в кабината спадна до тринадесет градуса и той се зарадва, че е облякъл анцуга. Държеше ръцете си между краката, но въпреки това усещаше, че са студени. Хладината отчасти се дължеше на онова, което със страх очакваше да намери в кулата.